Читаем Пътувам сама полностью

Тобиас Ивершен бе навил будилника за шест часа и се събуди при първото иззвъняване. Бързо се наведе над нощното шкафче и го спря, не искаше пронизителните звуци да събудят другите в къщата. Малкото му братче, Торбен, не си беше вкъщи. Гостуваше с преспиване у съученик. Тобиас се изхлузи от леглото и се облече възможно най-тихо. Отдавна беше подготвил всичко — планирал бе този преход в продължение на няколко дни. Малката раница стоеше готова до леглото. Не знаеше колко време ще остане, но взе малко повече багаж, за всеки случай: двуместна палатка, спален чувал, газов котлон, малко храна, нож, резервни чорапи, един резервен пуловер, ако стане студено, компас, стара карта, намерена в килера. Бе обзет от настроение за експедиции и нямаше търпение да тръгне на път.

През първите дни, след като той и брат му намериха увесеното на дървото в гората момиченце, вкъщи бе малко по-приятно. При майка му и пастрока му идваха много хора, основно полицаи — разпитваха ги и тършуваха из дома им. Родителите му се показаха много любезни, даже почистиха къщата — сега във всекидневната изглеждаше съвсем различно, миришеше хубаво почти през цялото време. Полицаите пък бяха изключително мили. Отнасяха се с него като с герой, определиха действията му като разумни — бил направил всичко, както трябва. Тобиас чак се смути, не бе свикнал на всичките тези хвалби. Полицаите прекараха много дни в къщата. Не през нощта, разбира се, а от ранно утро до късна вечер. Отцепиха района с найлонова лента на бели и червени ивици, полицията стоеше на пост, за да държат настрана любопитните хора. А любопитни имаше в изобилие — и от селото, и от други места. Малко по-надолу по пътя спираха колите на многобройни телевизии, във въздуха кръжаха хеликоптери, надойдоха рояци журналисти и фотографи и мнозина настояваха да говорят с Тобиас. В продължение на няколко дни, след като откриха момичето, телефонът звънеше постоянно и той чу майка си да говори с някого за пари — щели да спечелят солидна сума, стига момчето да дадяло интервю, но от полицията не разрешиха, наложиха забрана и това всъщност само радваше Тобиас. През междучасията съучениците му се държаха с него по различен начин. Повечето, предимно момичета, казваха, че било много яко, и той стана нещо като знаменитост, но не се размина и без лоши последствия, защото някои момчета, особено двете нови от града, му завидяха и започнаха да говорят мръсотии за него. Тобиас помоли майка си да го освободи за няколко дни от училище, защото журналистите идваха и там, снимаха го, докато риташе футбол, и го викаха да се приближи до оградата. Той, естествено, не го правеше, от полицията му обясниха, че не бива да говори с никого за това, какво е видял, и той се стараеше да ги слуша. Облечени в найлонови престилки, претърсиха цялата гора. Тобиас седеше на един стол в двора и ги наблюдаваше. На никого другиго не позволиха подобно нещо. Даже от „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“ останаха зад загражденията и само им викаха, ако някой се опиташе да премине. Но именно той я бе намерил, а и познаваше всяко пънче в района, освен това бяха приятели с полицаите. Единият се казваше Ким, другият — Къри, а полицайката — Анете. Запозна се и с шефа им — брадат мъж, Холгер. Шефът не идваше толкова често, но тъкмо той взе показанията на Тобиас и той му нареди да не говорят с никого за видяното. Тобиас разговаря най-продължително с полицая Ким, но страшно дълго говори и с Къри. И двамата много му допадаха. Изобщо не се държаха с него като с дете, а почти като с възрастен. Често се случваше да излязат от гъсталака на двора и да го питат за разни неща. Дали по принцип в гората се разхождат много хора. Дали той е построил горската колибка. Поинтересуваха се и кои са съседите им. Дали си спомня да е видял нещо подозрително в последно време — такива работи. Първата вечер дойде и една психоложка, за да си поговори с нея, ако иска, и той поговори малко с нея; беше приятно, но всъщност от гледката на момичето не му бе станало нищо, защото допреди няколко дни не осъзнаваше какво е видял. Чак по-късно го връхлетя прозрението. Седеше на стълбите и разбра. Просто така, изведнъж. Че е истина. Че момичето на дървото, Юхане, има баща и майка, и сестра, и леля, и чичо, и баба, и дядо, и приятели, и съседи, а сега я няма и те никога няма да я видят отново. Някой ѝ бе причинил това умишлено, при това точно пред неговата къща. Тобиас настръхна при мисълта, че той можеше да виси на дървото. Или братчето му. Много го заболя, наложи се да легне, тази нощ сънува ужасни кошмари. Някой му слага примка от въже за скачане на шията; увесва го, стреля по него със стрели от върбови клонки с истинско острие; чува Торбен да вика за помощ, но не може да се освободи, само виси и се мята, опитва се да свали примката и не може да диша. Тобиас се събуди целият облян в пот, с глава, заровена във възглавницата.