Читаем Пътувам сама полностью

Полицаите останаха при тях няколко дни, приключиха с работата си и си тръгнаха. Махнаха загражденията от пътя и някои от журналистите дойдоха пред къщата, звъняха на звънеца, но майка му не ги пусна да влязат. Тобиас не се съмняваше, че ѝ се иска — някои сигурно щяха да платят огромни суми, ала главният полицай, Холгер — онзи с брадата и топлия поглед — беше категоричен.

Тобиас отдавна бе планувал пътешествието и моментът беше идеален. Освободиха го от училище, а братчето му по изключение не си беше вкъщи. Облече се възможно най-тихо, сложи раницата на гръб и безшумно се измъкна през задната врата.

И преди се беше изкачвал към Литьона, познаваше пътя. Взе картата и компаса просто така, за всеки случай, ако свърне някъде по пътя. Кибрит? Взе ли кибрит? Свали раницата и провери в страничния джоб. Да, там беше. Кибритът е важен. През нощта става много студено, не запалиш ли огън. Не че възнамеряваше да прекара навън цялата нощ, но знае ли човек какво ще случи? Възможно е да не се върне. Ей така — ще се изгуби в гората и никога няма да се прибере в тъжната къща. Това вече щеше да е нещо. Само да можеше да се изгуби. Много им здраве тогава. Това, разбира се, бяха глупости, нали брат му ще си дойде утре. Тобиас обичаше да прекарва време с хлапето, но беше хубаво да си почине от него.

Сложи раницата на гърба си и затвори вратата след себе си. На двора го лъхна хладният пролетен въздух. Пропълзя бързо и се шмугна в гората. Тръгна по друга пътека, не по тази, по която се движеше обикновено — не покрай тайната, саморъчно направена колибка, където бяха намерили момиченцето — не искаше да мисли за тази случка точно сега, защо пак да се плаши, сега трябва да е силен, свободен е и отива на експедиция, няма време да се тревожи. Тобиас пое по пътеката край потока и стигна до козя пътека, отвеждаща навътре в гората. След около час ходене свали раницата си и закуси. Не се подкрепи вкъщи, не искаше да вдига шум в кухнята. В гората беше сухо, не бе валяло от известно време. Седна на един пън да се наслади на гледката. Същевременно дъвчеше хляб и отпиваше сок от шишето, което си носеше. Тобиас обичаше пролетта. Когато зимата си отива, оставя след себе си нови възможности, нов шанс нещо да се случи, светът да се промени. Често се питаше защо Нова година не се празнува през пролетта, не насред зимата, след трийсет и първи декември, когато на следващия ден нищо не се променя, а през пролетта — тогава всичко се преобразява. На дърветата израстват нови листа във великолепно зелено, цветя и стръкове трева изникват от пръстта в дъбравите, птиците възвестяват завръщането си с чуруликане сред клоните. Тобиас си довърши закуската и затананика нагоре по склона. Беше се зарекъл да разбере повече за християнките, вече да не лъже, да научи какво всъщност се случва в имението и сега бе на път. Съжаляваше малко, че не си бе взел книга — щеше да е хубаво, ако се наложи да пренощува някъде, да си седи до огъня и да чете насред гората. В момента четеше поредната книга от списъка на Емилие. Прочете „Повелителят на мухите“. Пое я с бясна скорост, поглъщаше всяка дума. Не знаеше дали е разбрал всичко, но това не беше важно. Книгата му хареса. Достави му удоволствие. Новата книга не беше толкова лесна за четене, „Полет над кукувиче гнездо“, езикът беше като за възрастни. Емилие го бе посъветвала да прочете нещо друго, ако му е прекалено трудно, но той искаше да опита да я прочете докрай. В книгата се разказваше за един индианец, вожда Бромдън, бяха го затворили в една болница и не го пускаха да излезе. Главната сестра там беше невероятно строга жена, същинска вещица. Вождът Бромдън се правеше на глухоням — уж не може да чува и да говори, за да… да, Тобиас не схващаше точно с каква цел го правеше индианецът, но книгата беше интересна. Защо не я взе? Постъпи тъпо.

В края на пътечката се откри изглед към местността. В далечината се различаваше езерото Литьона. Още час — два и ще стигне целта си. Тобиас хем се радваше, хем стомахът му се свиваше. Всички говореха за тези християнки, но никой не ги беше виждал. Ами ако са опасни? Или — не точно опасни, но например, да не обичат гости. От друга страна — ами ако са страшно мили? Навярно ще го приемат с отворени обятия и ще го почерпят с пилешко и с безалкохолно, ще се сдобие с много нови приятели и ще го поканят да живее при тях, дори ще позволят и на Торбен да дойде и всичко ще се нареди с едно щракване на пръстите.

Беше най-добре да не отива веднага при тях. Човек никога не знае. За предпочитане е да си устрои лагер малко встрани от стопанството, откъдето да ги наблюдава. Ще лежи с бинокъла, дори ще използва маскировка и ще ги шпионира. Трябваше да си вземе книгата, определено, но сега бе много късно да се връща. Вместо това ще бъде индианец. Вождът Тобиас Бромдън на тайна мисия.

Времето вече се бе затоплило, слънцето надничаше зад един облак, сякаш огряваше пътя му. Това беше добър знак. Тобиас си свали якето, сложи го в раницата и продължи навътре в гората.