— Ще стане — успокои я Мунк. — Отсъства известно време. От това е.

— Вероятно. Надявам се. Чувствам се малко негодна, честно казано. Самосъжалявам се. Връщам се в детството. Не приличам на себе си. Ако не успея да се задействам, обещаваш ли да ме отстраниш от случая?

— Нуждая се от теб, Миа — натърти Мунк. — Има причина да те вземем обратно.

— За да ти помагам със семейните проблеми ли?

— Майната ти, Миа.

— Майната ти не теб, Холгер. Беше ми добре там, където си бях.

Двамата колеги се усмихнаха и си размениха приятелски поглед — не бяха нужни повече обяснения.

Холгер запали цигара, а Миа отпи глътка бира и се загърна по-плътно в одеялото.

— „Хьонефос“ беше през 2006 година, нали?

— Септември — уточни Холгер. — Защо?

— Ако беше жива, сега щеше да тръгне на училище, минавало ли ти е през ума?

— Хрумвало ми е — призна Холгер. — Габриел каза нещо, което ме накара да се замисля.

— Какво?

— Нещо с учител. Допуска да е бил учител, нещо такова.

— Идеята не е глупава, нищо чудно все пак да има нещо полицейско у него.

— Не е ли жива според теб? — попита Холгер.

— Какво имаш предвид?

— Ти го формулира така: „ако беше жива“. Изчезналото бебе. Така и не я намерихме. Може да се окаже, че е жива.

— Не — възрази Миа.

— Сигурна ли си?

— Не е жива.

— И аз не мисля, че е жива, но все пак има такава възможност.

— Не е жива — повтори Миа.

— Как гледаш на хипотезата за учител-убиец?

— Никак не е глупава, нека имаме едно наум.

Холгер кимна и си погледна телефона.

— Време е да бягам, имам да довърша малко административна работа, преди да си легна. Микелсон мрънка.

— Анете не е ли поела всичко?

— Прави каквото може.

Холгер стана и си извади портфейла.

— Аз ще платя — настоя Миа.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Скоро на семейството ти няма да му останат пари. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ха-ха — намигна Холгер.

— Ще има ли заседание утре рано сутринта?

— Не планирам, нека видим какво ще излезе от лаптопа и айфона.

— Ще те държа в течение — обеща Миа.

— Хубаво. Ще се видим.

Мунк си тръгна, а Миа остана на масата с празната халба. Пиеше ѝ се още една бира, но се поколеба, доколко е редно. Най-добре щеше да е да се прибере в хотелската стая, да си легне рано на чистите чаршафи. Барабанеше с пръсти по ръба на чашата, докато премисляше нещата, за да накара ума си да заработи.

— Още нещо?

Сервитьорката пак бе дошла, все така с усмивка на уста.

— Да, още една. И ще взема четвърто питие — „Рацепуц“.

— Разбира се.

— Миа?

Познато и същевременно непознато лице изникна в двора зад огънчето на една цигара. Към нея се приближи момиче на нейната възраст.

— Не ме ли познаваш? Сюсане! От Осгорщран.

Момичето се наведе и дълго прегръща Миа.

Божи Господи, разбира се. Сюсане Вал. Няколко къщи по-надолу на улицата. Една година по-малка от нея и Сигри. Някога, преди много време, трите бяха добри приятелки.

— Здравей, Сюсане. Извинявай, бях погълната в мисли за работа.

— Разбирам. Дано не те безпокоя. Може ли да седна?

— Да, естествено.

— Не си бях представяла такава среща — засмя се Сюсане. — Колко време мина?

— Прекалено много.

Старата ѝ приятелка се взираше в Миа широко усмихната.

— Не съм те виждала оттогава. Всъщност те видях — във вестника. Грубо ли е да го кажа?

— Не, няма значение — усмихна се Миа.

— Какво стана впрочем? Със случая и другото?

— Взех си малко почивка.

— Нали не те безпокоя?

— Не, Боже мой, чудесно е, че ми се обади. — Миа посочи стола, от който Холгер тъкмо бе станал.

Често си беше мислила за Сюсане през годините, особено след като Сигри умря. Срещнаха се на погребението, но оттогава не я бе виждала, не я бе търсила, просто ѝ беше дошло прекалено много. Хубаво бе пак да види старата си приятелка.

Сервитьорката донесе бирата и „Рацепуц“.

— Искаш ли нещо?

Сюсане поклати глава.

— Имам си бира вътре. Тук съм с един човек от службата — каза тя с известна гордост в гласа си.

— Значи си се преместила в града? — констатира Миа.

— Да, преди четири години.

— Колко хубаво! С какво се занимаваш?

— Работя в Националния театър — усмихна се Сюсане.

— Боже, поздравления!

Миа смътно помнеше любителската театрална трупа в Хортен. Сюсане изгаряше от желание да вземе и нея, но тя, за щастие, успя да се измъкне. Въобще не беше за Миа да стои на сцената и тя почти настръхваше при тази мисъл.

— Само асистент-режисьор съм, но е много забавно. Скоро ни предстои премиера на „Хамлет“. Стайн Винге е режисьор. Очаквам да стане страхотно представление. Трябва да дойдеш. Имам билети за премиерата. Искаш ли?

Миа се усмихна. Сега напълно разпозна Сюсане. Енергичното и приветливо момиче, което всички толкова много харесваха. Топлият поглед, на който винаги е било трудно да откажеш нещо.

— Може би — кимна тя. — В момента при нас е напрегнато, ще видя дали ще си открадна малко време.

— Боже мой, колко се радвам да те видя — засмя се Сюсане. — Стой, ще си взема бирата, става ли? Актьорите са толкова обсебени от собственото си аз, че едва ли ще забележат отсъствието ми.

— Вземи я — подкани я Миа.

— Чакай ме тук, не си тръгвай.

Сюсане си изгаси бързо цигарата и изтича в заведението да си вземе халбата.

27.