Читаем Пътувам сама полностью

— Почти я завърши, но сега е прекъснала, за да размишлява. Не разбирам какво прави.

— Не е зле да я оставиш малко да си отдъхне — посъветва го Миа и отпи от бирата. — С Мариане се разделихте, когато тя беше на петнайсет. Роди на деветнайсет. Какво очакваш от момичето? Дай ѝ малко време.

— Сигурно си права — въздъхна Холгер и запали цигара.

— Станало ли е нещо с нея?

— Какво? Не. Защо питаш?

— Ами не знам. Това игра на асоциации ли е? — усмихна се Миа.

— Що за въпрос?

— Трябва да позная за какво искаш да говориш с мен? Така ли?

Холгер се засмя тихо.

— Не си се променила много, а? Езикът ти е все така остър, нямаш уважение. Аз съм шефът, не помниш ли? Според всеобщото мнение трябва да си държиш устата затворена и да правиш каквото ти кажа.

— Само това оставаше! — усмихна се Миа.

— Въпросът е малко деликатен, не знам как да го изложа. Всъщност съм адски ядосан.

— Хайде, давай — подкани го тя.

— Започвам. — Холгер си дръпна от цигарата.

— Познаваш майка ми?

— Да, какво за нея?

— Настаних я в старчески дом преди няколко години.

— Знам. Не е ли добре?

— Не, не, няма проблем с нея. Краката не я държат и понякога се придвижва с инвалидна количка, но не е това.

— Да не би да се чувства зле в дома?

— В началото не беше доволна, но ѝ мина. Видя колко много хора са в нейното положение, намери си приятелки, истински клуб по ръкоделие, с две думи — не в това е проблемът. Изведнъж осъзна, че е християнка.

— Какво? Християнка като християните? Изведнъж е повярвала в Бог?

Холгер кимна.

— Я виж ти, не сте ли възпитани като атеисти?

— Да, толкова е странно. Никога не съм я чувал да говори за… религия или нещо от този сорт, но изведнъж се промени. Започна да ходи всяка седмица на срещи в една църква заедно с приятелките си от клуба по ръкоделие.

— Навярно е от възрастта — вметна Миа. — Какво знаем ние? Ето — здрава е, но все пак не е за пренебрегване, че е изживяла повече години, отколкото ѝ остават. Едва ли е лошо да имаш в какво да вярваш.

— О, да, донякъде е така. Възприемах го като нещо съвсем безобидно, Боже Господи, та тя е почти на осемдесет, нека решава сама, но…

За момент Холгер замълча.

— Но какво?

— Не, по-сериозно е, отколкото мислех в началото. Затова ми се обади Курт.

— Това семейният адвокат ли е?

Холгер кимна.

— И за какво става въпрос?

Той угаси цигарата си и запали нова.

— Решила е да прехвърли цялото семейно наследство на църквата.

— По дяволите!

— Да, нали? — Холгер разпери ръце. — Какво да правя?

— За много пари ли става въпрос?

— Не, дявол го взел, не е крупна сума, но все пак. Апартаментът в „Майорстюа“. Лятната къща в Ларвик. Има и някакви пари на влог, не ги е харчила след смъртта на баща ми. Аз просто… парите не са чак толкова важни, но винаги съм си представял, че семейното имущество ще се предаде нататък. Нали знаеш… Марион… ние… нали знаеш… че ще я обезпечим. Семейно наследство и прочие.

Миа кимна. Холгер изпитваше към внучката си огромна, почти нездрава привързаност. Миа Крюгер бе убедена, че ако някой го накара да си отреже ръката заради нея, той би го направил, без да се замисля. Без упойка. Ето, заповядайте — ръката ми. Трябва ли ви и другата?

— По дяволите, много гадно.

— Да, нали? Какво да правя?

— Дявол да го вземе, не е просто.

— Разбирам, естествено, че това са само пари и, Боже мой, имаме много по-важна работа. Две шестгодишни момиченца са мъртви, а остават още осем рокли. Адски кошмар, дори не смея да си го помисля. Само обикалям и пристъпвам от крак на крак, почти си загубих съня, само лежа и чакам да се обадят с новината, че е изчезнало още някое момиче. Схващаш ли?

Миа кимна. При нея беше абсолютно същото.

— Не исках да подхващам моя въпрос по телефона. Това е само дреболия в сравнение с другите проблеми. Не исках другите да останат с впечатлението, че губя време за щяло и нещяло и съм оставил на заден план залавянето на този негодник.

— Ако е само един — подхвърли Миа.

— Допускаш, че са повече ли?

— Не знам, но не бива да изключваме и тази вероятност, нали?

— Да, разбира се.

Холгер се замисли.

— Защо просто не поговориш с нея?

— Моля?

— С майка си. Кажи ѝ каквото каза на мен. За Марион и останалото.

— Да, сигурно си права — въздъхна Холгер. — Тя обаче е адски упорита. Понякога имам чувството, че си отмъщава, задето отиде в дома против волята си.

— Едва не изгори цялото жилище, Холгер, трябваше да отиде там.

— Да, да, така е, но все пак…

На Миа ѝ беше мъчно за него. Бе заобиколен от силни жени на всякаква възраст, а той — прекалено добър — продължаваше да изпитва угризения на съвестта след развода. Миа многократно се бе опитвала да му обясни, че вината не е негова, изборът е бил на Мариане, но той не искаше да чуе и дума.

— Дали са повече от един?

— Убийците ли?

Холгер кимна.

— Всъщност не.

— Съгласен съм. Но е редно да се съобразим и с тази възможност.

— Бях малко… — Миа не се доизказа.

— Малко какво?

— Не, не знам, не съм съвсем вътре Не успявам да вникна напълно в нещата. Не виждам цялата картина, зад очевидното има нещо, знам го, ясно е като бял ден, но не го виждам, ако разбираш какво имам предвид.