Читаем Пътувам сама полностью

Вечер в Осло в края на април, всъщност все още бе прекалено студено за бира навън, но топлината от нажежената лампа до масата помагаше. Миа си даваше сметка, че е напълно безсмислено да сядат вътре с Холгер — щеше да пуши през цялото време, беше по-добре веднага да се настанят удобно навън. Метна одеяло върху бедрата си и попита:

— Какво си поръчал?

— Минерална вода и сандвич, а за теб — една бира. Не знаех дали искаш още нещо.

— Не, благодаря. Бира стига — одобри тя.

Холгер огледа очарователния двор в селски стил.

— Отдавна не съм идвал тук.

— Аз също — усмихна се Миа.

И двамата помнеха кога за последен път са идвали, но никой не искаше да го каже. Достатъчни бяха един поглед и едно кимване. Седяха тук, на същата маса, преди няколко години, докато се разглеждаше служебно ѝ провинение. Миа беше изключително потисната и можеше да говори единствено с него. Някакъв фотограф от „Дагбладе“ бе успял да ги открие и започна да ги снима, не ги оставяше на мира. Холгер го бе отпратил любезно, но решително. Миа се сети за тази случка и се усмихна. Постъпката му беше наистина рицарска. Имаше нужда от него тогава. Сега той я бе помолил да дойде.

— Нямам намерение да драматизирам, но не исках да говорим за това по телефона. В смисъл, не е нещо сериозно, не е толкова важно, колкото разследването, но все пак имам нужда от съвета ти — обясни Холгер.

Появи се сервитьорката с поръчките. Вода „Фарис“ и сандвич със скариди за Холгер, бира за Миа.

— Заповядайте. Ако ви трябва още нещо, само кажете — любезно ги подкани момичето и се скри.

— А и не сме отпразнували, че се завърнахме. — Холгер вдигна чашата си. — Наздраве.

— Наздраве — усмихна се Миа и отпи глътка бира.

Не искаше да си признае, но бирата имаше превъзходен вкус. Беше наясно колко е важно да внимава, ала точно сега ѝ бе все едно. Заслужила си беше да поразпусне. Холгер си изяде сандвича мълчаливо. После избута чинията настрани и запали още една цигара.

— Намерихте ли нещо във вещите на Бакен?

— Лаптоп и айфон.

— Имаше ли нещо интересно?

— Още не знам. В момента Габриел ги проверява.

— Как ти се струва той?

Миа сви рамене и отпи от бирата.

— Не съм разговаряла много с него, обаче изглежда добро момче. Няма опит, но това не е непременно нещо лошо.

— Аз го ценя. — Холгер изпусна дим във въздуха. — Хубаво е да наемем някого от другата страна. Нов поглед, необременен от полицейския начин на мислене. Ние ставаме невъзмутими с времето, съгласна ли си?

— Възможно е. Във всеки случай изглежда си разбира от работата.

Холгер се усмихна.

— Хе-хе, меко казано е способен. Получих името му от МИ-6 в Лондон, дешифрирал е кода — сещаш ли се, задачата, дето бяха пуснали в интернет миналата година.

Миа сви рамене.

— Да, вярно, за известно време беше напуснала цивилизацията. Знаеш ли впрочем кой е министър-председател?

Миа пак сви рамене.

— Има ли значение?

Холгер се засмя и махна на сервитьорката.

— Още нещо? — попита усмихнатото момиче.

— Имам нужда от ябълков сладкиш със сладолед. Ти искаш ли бира?

Миа кимна.

— Ябълков сладкиш и пиво — повтори момичето и пак се изгуби.

— Чисто професионално при всички положения е на висота, въпросът е само дали ще се справи с полицейската работа.

— Кой всъщност се справя? — усмихна се Миа.

— Да, имаш право — съгласи се Холгер. — Но, да, във всеки случай адски се радвам, че пак сме в града и ти си тук. Онзи ден говорих с Микелсон. Всички са пощурели заради този случай. На карта са сигурността на държавата и доброто име на полицията и, знаеш ли, явно има силен натиск от висши постове да приключим с това възможно най-бързо. Обаждат се всеки ден от управлението, за да питат за новини.

— Хубаво е, че се е размърдал — похвали го Миа.

Тя допи половинлитровата халба и извади таблетка за смучене. Сервитьорката донесе ябълковия сладкиш и втората бира. Миа изчака Холгер да го опита и чак тогава отпи. Пазеше се да не изглежда прекалено лакома за алкохол. Все пак не бе тук на чашка, а Холгер я беше повикал да говори с нея.

— Спомена нещо за семейния ви адвокат.

— Да, дявол да го вземе — въздъхна той. — Не знам всъщност откъде да започна. Както ти казах, не е нещо сериозно, но ми се събра много напоследък. Мириам ще се омъжва и…

— Я виж ти, колко хубаво! Не знаех.

Миа много се зарадва. Харесваше Мириам. Когато се запознаха, веднага си допаднаха. Знаеше за малко особените отношенията между нея и баща ѝ, но очакваше с течение на времето те да се изгладят.

— О, да, страхотно е — съгласи се Холгер.

— Още е с Юханес, предполагам? Той завърши ли си медицинското образование?

Холгер кимна.

— Специализант е. Една година е в университетската болница в Осло, „Юлевол“.

— Боже, върви му. Мислех, че повечето попадат в провинцията.

— Момчето има късмет — усмихна се кисело Холгер. — Е, това е добре. Чудесен младеж! Надяваме се успехът му да зарази Мириам.

— Какво искаш да кажеш?

Холгер Мунк не отговори веднага.

— Не знам. Първо беше английски, после се отказа. След това пробва литература, и това не беше за нея.

— Не записа ли журналистика?

Холгер потвърди и лапна още едно парче сладкиш.