Читаем Пътувам сама полностью

Пулсът на Тобиас изведнъж се ускори. В бинокъла му изникна човек. Беше мъж. Не, жена. В сива рокля, с нещо бяло на главата. Влезе в оранжерията. Изчезна. Той се приплъзна напред с бинокъла, взря се, за да зърне още някого, но там бе пусто. Пусна бинокъла, остави го да виси на ремъка около врата му и стана. Този път се опита да притича на по-голямо разстояние, изгаряше от нетърпение да се качи малко по-високо, любопитството бе изместило напълно страха. Пак се хвърли в калуната, когато вратата на оранжерията се отвори и някой излезе, този път — двама души. Същата жена и…? Фокусира бинокъла, за да вижда по-добре. Мъж. Жена и мъж. Мъжът, облечен в сиво, беше гологлав. Изглежда, само жените покриваха главата си. Щеше да се получи хубава история. Или пък не. Трябваше да се приближи още повече. Това не беше нищо. Тобиас тъкмо се надигна, готов за следващия етап и изведнъж забеляза момиче зад оградата. Толкова се изненада, че съвсем забрави да се хвърли на земята, просто замръзна, точно пред нея, без да може да помръдне. Изглеждаше на неговата възраст, може би малко по-малка. Бе облечена точно като жената при оранжерията — в плътна, сива вълнена рокля и носеше нещо бяло на главата си. Бе коленичила в една леха. Сякаш скубеше плевели. В лехата навярно растяха моркови или марули, или нещо друго — Тобиас така и не разбра. Той приклекна и се прикри. Момичето се изправи и изпъна гръб. Изтръска пръстта от коленете си. Изглеждаше изтощена. Не беше далече от него — най-много на десетина метра. Тобиас затаи дъх, а момичето пак клекна в лехата и продължи да плеви. Тя се хвана за шията и потърка чело. Тобиас напълно забрави, че е шпионин и трябва да внимава. Момичето изглеждаше изтощено и жадно. Едва ли беше толкова опасно да я попита иска ли нещо за пиене. Все пак той носи голямо шише с вода в раницата си.