— Не съм сигурна дали ни напомня това или каквото и да било. — Поемам дълбоко дъх и изпитвам едновременно гняв и тъга. — В слуховете невинаги се крие зрънце истина. Трябва да внимаваме с предположенията и твърденията, след като знаем толкова малко. — Казвам това, докато тъмната, без нито един прозорец външна врата започва да се отваря.

Когато масивната ролетна врата се вдига с подрънкване на метал, пред погледите ни се разкрива ярко осветеният открит паркинг и бял микробус, чиито фарове пронизват мрака. Колата влиза в хангара и когато вратата започва да се спуска бавно зад нея, от кабината слизат Харълд и Ръсти, заобикалят микробуса и отварят задните му врати.

— Ще ти звънна, като спрем да заредим. — Бентън ме прегръща и твърдият ръб на пистолета му ми напомня, че никога не знаем кога ще се видим отново.

Не водим нормален живот, не поддържаме нормална връзка. Не съм сигурна дали помня какво означава да се чувствам в безопасност. Задържа ме за миг в прегръдката си, носът и устните му са заровени в косите ми. Лампите на паркинга сияят ослепително. Преглъщам трудно. Това е ужасно.

— Ще се радвам, ако поканиш Джанет, Деси и Дороти да поживеят у нас, докато отсъствам. Зная, че вече го споменах, но говоря сериозно, Кей. Ще бъде по-безопасно, ако сте заедно. — Бентън ме поглежда с непроницаемо изражение. — Вече разговарях с Джанет, в случай че решиш да останеш у дома, а аз съм почти сигурен, че ще го направиш. При необходимост Пейдж може да помага с кучетата — добавя той, докато аз забелязвам Люк Зенър с крайчеца на окото си.

Моят русокос австрийски заместник се запътва към нас. Подозирам, че е спал, когато Ан го е събудила. Минава ми през ума, че най-вероятно е спал с нея, тъй като Люк е неустоимо привлекателен и жените си падат по него. Виждам гънките от възглавницата отпечатани върху дясната половина на лицето му. Не се е бръснал и едва ли му е отнело много време да облече тениската си с емблемата на „Пейтриътс“, торбестите си бермуди и чифт мокасини.

— Ще се кача за малко горе, а после ще те информирам докъде сме стигнали и какво трябва да свършим — казвам му аз, което означава, че не можем да говорим открито пред Бентън. — Мисля, че трябва да я приберем веднага във фризера. Тялото й бързо се разлага.

— Мога да си представя — отвръща Люк с немски акцент и сините му очи срещат моите. — Да действаме тогава — казва той и Харълд и Ръсти започват да тикат количката през хангара.

Бутат я по рампата и я вкарват през вратата, която води към вътрешността на сградата, докато двамата с Бентън си взимаме довиждане, макар да не използваме точно тази дума. Опитваме се да не говорим по този начин, а да създадем илюзията за съвсем мимолетна раздяла с изрази от рода на: До по-късно или Ще ти се обаждам. Все едно всичко е наред, а това не е така.

Изчаквам на върха на рампата, преметнала чанта през рамо, все така облечена в покрития с потни петна гащеризон. Наблюдавам високия си съпруг, широките му рамене, изправената му, горда осанка, докато се отдалечава. Достига широкия квадратен отвор на вратата, който го обгръща като рамка на картина, обръща се и ми се усмихва.

39.

Първото място, където се отбивам, след като влизам откъм хангара, е ярко осветената приемна, със стени, покрити с хладилници и фризери от неръждаема стомана и зелени дигитални дисплеи, които светват в жълто или червено, когато нещо не е наред.

Въздухът е прохладен и ухае приятно, долавям трополене — Харълд и Ръсти току-що са качили количката на кантара. Вече са си сложили калцуни, престилки, ръкавици и хирургически шапки. Увлечени са в поредната си размяна на остроумия, затова не обръщат внимание на нищо около себе си.

— Колко? — пита Харълд, щраква химикалката и отваря бележника си.

— Много си досаден като правиш така!

— Какво правя? Искам потвърждение за теглото, което трябва да приспаднем.

— Не ти го казвам, защото не е необходимо. — Ръсти държи в едната си ръка дълга дървена линия, която прилича на овчарска гега, а с другата дърпа ципа на чувала.

— Съобщи ми го тогава.

— Защо смяташ, че този път стойността ще е различна, Харълд?

— Винаги трябва да се пита.

— И ти никога не пропускаш да питаш. Трийсет и девет килограма, точно както и миналия път, когато я претеглихме.

— Но не я претегли, когато беше празна, нали? Затова не можем да знаем със сигурност.

— Не я тегля всеки път, защото е глупаво — казва Ръсти, докато измерва ръста на Елиза Вандерстийл от върха на плика, поставен на главата й, до края на пликовете, поставени върху стъпалата й.

— Какво ще стане, ако в съда ни попитат дали сме претеглили количката?

— Никога не съм чувал да питат подобно нещо. Никого не го е грижа колко тежи количката, освен теб, разбира се.