Читаем Хаос полностью

— Няма да разполагам с достатъчно персонал, докато колегите не дойдат на работа. — Не ги лъжа, но нямам намерение и да им помагам. Не и по този начин, по който Махант очаква да го направя.

— В такъв случай кога да дойда, Кей? — пита Махант.

— Когато ти е удобно. Ние ще бъдем тук.

— Точно в колко часа планираш да започне аутопсията? Предполагам, че имате график в електронен вид, който да видя по интернет, за да не те безпокоя? Както и да е, кажи ми някакъв час и ще дойда.

— Ние не планираме аутопсиите по начина, който описваш. Не работим по график, не сме нито болница, нито лекарски кабинет — обяснявам напълно логично и в никакъв случай снизходително предвид учудващата му неосведоменост.

— Да. Защо да бързате, когато пациентите са мъртви? — подсмихва се Уайът.

— Защо не уговорим някакъв час? — Махант вече не пита, а разпорежда. Ще се превърне в ужасен трън в задника, ако му позволя.

— Това е трудно, защото първо трябва да мине през компютърен томограф… — започвам да обяснявам, но изведнъж решавам, че е прекалено сложно.

Не съм сигурна дали вторият човек в офиса на ФБР в Бостън е влизал някога в моя център. Зная, че никога не съм работила с него и това не е изненада. Служители като Махант попадат в категорията „чантаджии“ или „костюмари“, както ги нарича Марино. Те не участват в разследвания на терен, а появят ли се на местопрестъплението или в залата за аутопсии, причината може да бъде само политическа. Следват собствен график, който обикновено не споделят, и независимо от това колко приятелски и колегиално е започнало сътрудничеството с тях, то бързо излиза от релси и рядко приключва добре.

Нямам намерение да се съобразявам с графика, който заместник-директор Махант следва. Но това не ми пречи да видя опасността, която ме грози. Той ще направи всичко възможно, за да се набърка в работата на Центъра по съдебна медицина, а аз ще направя всичко възможно да съжали, че е опитал. За добро или лошо, много ме бива в това отношение. Напомням му, когато се върне по-късно, да си вземе тоалетни принадлежности и дрехи за преобличане.

— Защо? — Черните му очи срещат моите в огледалото.

— Сам ще поискаш да се изкъпеш хубаво след това и да изхвърлиш старите си дрехи в чувал за боклук. Напомням ти, че миризмата ще се пропие в дрехите, в косата, в синусите дори. Сега е моментът да се извиня, защото не е добра идея да се возя в една кола с вас, след като съм прекарала няколко часа в компанията на бързоразлагащ се труп.

Бентън вдига ръце и помирисва навитите маншети на ризата си.

— Мисля, че всичко е наред, но все пак не прекарах там достатъчно дълго, за разлика от теб — включва се той в играта ми.

Махант сваля прозореца с два-три сантиметра и включва климатика на пълна мощност.

— Разполагаме с гащеризони, шапки, ръкавици и прочее за еднократна употреба — обяснявам му, докато климатикът бучи силно. — Ще трябва да се погрижиш и за храната. Не позволяваме да се яде или пие в залите за аутопсия. Но на горния етаж има стая за почивка.

— Мили боже, да се храня в залите за аутопсия? Прави ли го някой?

— Вече не. Кога за последен път са те ваксинирали против тетанус?

— Проклет да съм, ако помня. — Изражението на Махант в огледалото за обратно виждане изглежда нетърпеливо и нещастно.

— А против хепатит А и Б? — задавам следващия си въпрос.

* * *

Центърът по съдебна медицина в Кеймбридж и разположеният наблизо Харвард Бридж изникват пред нас след поредния завой на реката.

Сравнявали са моята седеметажна цилиндрична сграда с фасада от стъкло и метал с какво ли не. С оловен куршум, крилата ракета, кисела краставичка… Тя наистина стърчи като потъмнял железен силоз от другата страна на пътя, в непосредствена близост до противоположния край на същата онази алея в парка, където Елиза Вандерстийл е карала колелото си, преди да загине. Местопрестъплението, което току-що обработих, се намира на по-малко от два километра от офиса ми, макар това да не става ясно веднага, тъй като Махант използва заобиколен маршрут, след като излязохме от парка. В противен случай щеше да му се наложи да показва служебната си карта и да кара полицаите да махат барикадите от затворените улици.

Завиваме надясно по Мемориал Драйв. Последен завой, този път ляв, и се озоваваме пред триметровата ограда на Центъра, метална, с покритие от черен поливинилхлорид. Отварям прозореца и въвеждам кода за достъп на клавиатурата, монтирана вляво от черната метална порта, увенчана с остри тривърхи шипове. Разнася се гръмко писукане и вратата започва да се плъзга по своите релси.

Шевролетът влиза на паркинга, а аз оглеждам колите и установявам, че част от хората ми вече са тук. Брайс е дошъл, Ан също… Движим се бавно покрай паркираните микробуси, джипове, пикапи, всичките озарени в призрачно бяло и смълчани в този нощен час. Спираме зад един форд „Експлорър“, паркиран на първото място вляво от вратата в задната част на сградата.