Читаем Хаос полностью

— Въпреки това напълно възможно е да ни попитат и нищо чудно да го направят, предвид обстоятелствата. Знаеш, че и най-незначителната подробност може да има значение, нали? Чакай да помисля… Деветдесет и осем минус трийсет и девет? — Харълд пресмята в джобния си бележник, защото не може да го направи наум. — Получава се петдесет и девет. — Записва числото, докато крачи по пода от рециклирано стъкло с цвят на трюфели. — А ръстът?

— Сто шейсет и пет сантиметра.

Спирам до остъклената будка на охраната, която служителите в Центъра наричат Аквариума. В далечния ъгъл на перваза под затворения прозорец лежи голям черен дневник с кожена подвързия, известен като Книга на мъртвите. Прикрепен е за плота с тънка стоманена верижка и всички записи в него трябва да се правят с черно мастило. Необходимата за целта химикалка е завързана за дневника със същия бял памучен конец, с който зашиваме разрезите.

Разгръщам големите страници с размер на таблоид, изработени от 100% целулоза без никакви киселини, и почуквам на стъклото, за да привлека вниманието на служителката от охраната. Джорджия стои с гръб към мен, защото е заета с изваждането на жълта гривна за радиочестотна идентификация от триизмерния принтер. Връща се на бюрото си и плъзга прозорчето встрани.

— Виждам, че си отслабнала още. — Забелязвам, че тъмносинята й униформа с жълти лампази на панталоните виси отпусната върху тялото й, докато самата тя сяда зад компютъра и поставя ръце върху клавиатурата и мишката.

— О, много сте мила — поглежда ме Джорджия през очилата си за четене, а пръстите й с прасковен акрилен маникюр танцуват по клавиатурата. Кафявите й очи излъчват доволство. — Личи ли си?

— И още как.

— Почти пет кила.

— И аз това си помислих.

— Оправихте ми настроението, а денят още не е започнал.

— Най-важният въпрос е какво ще каже диетологът ти за едно парче пица сутринта? Позволено ли е? — Преглеждам данните за доставените и изпратените тела, за да видя какво се е случило в мое отсъствие.

— Зависи за каква пица става въпрос. И чия е. Ами ако е вашата пица, доктор Скарпета? Не ме интересува колко калории има, защото ще я изям.

Наблюдавам я да попълва съответните формуляри, свързани със случая „Вандерстийл“, и да въвежда уникалния му номер.

16-МА2037.

— По-добре ми кажете какво е това парти, което организирате, и какви гости да чакаме, за какво да следя на камерите и от какво да се пазя — казва Джорджия. — Трябва ли да очакваме проблеми? Само кажете…

— Ще си имаме компания, но ще се държим любезно, доколкото е възможно. — Внимавам да не кажа нещо, което да се стовари върху мен като бумеранг, и обръщам друга страница от дневника. — Никой обаче не бива да ни се меси в работата. Няма да го допуснем.

— Щом видях Ан да идва по това време, веднага разбрах, че става нещо. После цъфна Брайс, а след него и Пола от хистологията. Сега пристигате вие и доктор Зенър. Говори се, че и Ърни Копъл пътува насам. Мамка му! — поглежда ме тя. — Какви са тези неканени гости?

Казвам й, а тя въздъхва дълбоко и подбелва театрално очи.

— Бих се радвала, ако поработиш допълнително — добавям аз, докато преглеждам имената, възрастта, адресите, вероятната причина за смъртта и следя дали пациентите ни са още тук или са заминали за погребалния дом или гробището.

— Кога трябва да започна? — пита тя.

— След шест часа. Веднага щом твоята смяна приключи.

— След мен ще застъпи О’Райли. В осем сутринта.

— Да, бих искала да останеш и да му помогнеш, ако желаеш. Докато имаш сили. — Искам Джорджия да остане, защото е безстрашна и лоялна. — Ще имаме нужда от всички подкрепления, които успеем да съберем.

— Ще поема телефона, ще се справя по-добре. — Има предвид по-добре от Брайс. — Знаете как къса нервите на хората.

— Повикай толкова охранители, колкото успееш да ангажираш. Искам поне по един на всеки етаж, ако е възможно.

— За да ни пазят от тях. — Има предвид от ФБР, но аз не кимам и не отговарям.

Поглеждам я в очите и това е достатъчно.

— Само ми кажете какво искате да направя. — Джорджия скръства на гърдите масивните си ръце и макар да не зная колко ефективна може да бъде в един конфликт, не бих искала да я предизвикам.

— Това зависи предимно от нашите гости — казвам аз, докато отгръщам няколко страници от дневника и се чудя дали не е станала грешка.

— Мога да ви кажа какво ще направят. — Джорджия започва да се вълнува при мисълта външни хора да започнат да я командват. — Ще си пъхнат носовете навсякъде.

— Но няма да им дадем тази възможност — отговарям аз, докато продължавам да разглеждам дневника. Не очаквам да открия, че тялото на Моли Хиндърс е все още при нас.

Но би трябвало да е тук. Ако бе изпратено някъде, би трябвало да открия запис, направен на ръка. Прочитам данните за понеделник, 5 септември, и в съзнанието ми изплува адресът й.

Гранит стрийт.

„Брайс и Итън живеят на Гранит стрийт в Кеймбридж, близо до парка «Мегъзин Бийч» край реката. Пренесоха се там миналата пролет.“ Новината ме озадачава, не съм сигурна каква е причината.