— Ще взема плодове за Епап — обяснявам на Сиси през рамо. Откъсвам няколко от най-големите плодове, висящи от клоните, и ги намествам в свивката на ръката си.

Хвърлям ги през прозореца в купето на кабриолета. Отивам до предната му част, но никъде не виждам Сиси. Не е вътре в кабриолета, нито стои до конете. Оглеждам пространството между дърветата.

— Тук горе — виква тя от капрата. Седнала е на едната половина от пейката, като е оставила място за мен да се настаня до нея. Очите ни се срещат и тя задържа погледа ми. Качвам се и сядам до нея.

Сграбчвам юздите и ги дърпам рязко. Кабриолетът потегля. В началото се движи бавно, а после се забързва и накрая конете хукват в галоп. Земята под нас е неясно петно, което от зелено става кафяво. При всеки подскок на кабриолета със Сиси се блъскаме един в друг. Вятърът обдухва силно лицата ни. Тя се плъзва по-близо до мен и се обляга. Аз отвръщам леко на натиска й. Не говорим, докато се движим към небостъргачите в далечината. Обратно в гнездото на стършелите. Но съм заедно със Сиси, Сиси е редом с мен и няма друго място, на което предпочитам да бъда.

38

Отново в сърцето на метрополиса. Конете припкат нервно, копитата им чаткат шумно върху твърдия бетон, а ушите им са плътно прибрани към главите. Всичко създава усещането за твърде голяма близост: магазините и кафенетата със спуснати щори, небостъргачите, които ни ограждат като затягащи хватката си пръсти. Отсъства чувството за празнота и самота, което винаги ме съпътстваше по време на дневните ми обиколки. Сега изпитвам единствено усещането за милиони здрачници, висящи с главите надолу зад тънките като хартия стени на стоманените небостъргачи.

По времето, когато спирам конете пред сградата „Домейн“ и ги връзвам за един стълб пред нея, слънцето вече е изминало повече от половината си път до хоризонта. По улиците пълзят сенки и сякаш ни сграбчват в лапите си. Остава по-малко от един час слънчева светлина. Приближаваме до главния вход, двойка широки въртящи се врати. Отключени са, както всичко друго денем.

— Това са много етажи, които да огледаме — казва Сиси, отметнала глава назад и отправила поглед нагоре.

— Шейсет и четири, за да сме точни. Но Епап каза, че се крие на слънце. Ще се наложи да претърсим атриума и най-горния етаж — това са единствените места, където може да проникне слънчева светлина.

— Какво друго има в тази сграда?

— Няколко правителствени отдела. Лаборатории, конферентни и лекционни зали. Ще ги избягваме, ясно ли е? Подходът ни ще е прост: ще претърсим атриума, а после, ако се наложи, ще се качим на стъкления асансьор, който води до последния етаж. По целия път догоре ще сме прикривани от слънчева светлина. И после надолу, когато си тръгваме, разбира се.

— Заедно с Епап, нали?

— Заедно с Епап.

Сиси кима. Вади ТекстТранса за последна проверка. Връща го обратно в джоба си и хапе устна.

— Сега можеш да си тръгнеш ако искаш, Джийн. Ще успея да намеря изхода и сама. — Тя полага длан върху ръката ми. — Няма как да предвидим какво ще се случи, като се стъмни. Сега може да е последният ти шанс да напуснеш метрополиса жив.

— Това не е вариант. — Вадя два пистолета от раницата и й подавам единия, а моя пъхам в колана си. — Или и двамата ще умрем, или и двамата ще живеем. Но ще го направим заедно. Разбираш ли?

Тя задържа погледа ми за миг. После кимва. Минаваме през въртящите се врати и вече сме вътре.

Точно както го помня е. Единствената лека разлика се изразява в светлината. Защото е по-късно през деня, отколкото когато двамата с баща ми обикновено се скитахме из сградата „Домейн“, слънчевата светлина е по-разсеяна. Вместо типичните за пладне ярки лъчи, струящи надолу през високия атриум и хвърлящи ослепителни отблясъци в лобито, вътрешността на сградата е изпълнена с приглушено оранжево зарево.

Сиси стои на мястото си смаяна и за миг забравила за обстоятелствата, довели я тук.

— Проектирали са сградата, така че да е най-сигурната в целия метрополис — обяснявам, отправил поглед нагоре. Затова стъкленият атриум е толкова огромен. И последният етаж целият е от стъкло — всички строго секретни документи са пазени там. При толкова много светлина няма как здрачник да проникне тук през деня.

— Е, дневните часове са на път да свършат. Да действаме.

Кимвам. Но в мига, щом се обръща, аз я сграбчвам за ръката.

— Почакай.

— Какво има?

Нещо във въздуха. Свеждам глава съсредоточено. Има нещо нередно. Шестото ми чувство, почти така надеждно като другите ми сетива, се обажда предупредително.

— Джийн?

Ала вместо да му се доверя, аз го отпращам.

— Стой на слънце — поръчвам й.

— Какво има?

— Не знам. Просто бъди на слънце във всеки един момент. Не се изкушавай да останеш на тъмно дори за секунда. И най-добре да сме тихи. Не го викай твърде силно.

Лицето й се изопва.

— Добре.

Първо се захващаме със северната страна, където са разположени малки деликатесни магазини и будки. В ъгъла е поставена стойка за полиране на обувки. До нея има павилион за вестници. Нищо не помръдва. Всичко е лишено от значение, от живот.

— Епап — просъсквам силно, колкото посмявам. — Епап!