— Помощ… Недей, моля те, недей! Не! — стене оглушително.

И в следващия момент аз изскачам от асансьора.

В мига, щом съм навън, вратите му, като че чакали тъкмо това през всичкото време, се затварят зад гърба ми, подобно на стоманен капан.

40

Но нищо не може да ме спре. Тичам напред, напускам преддверието пред асансьора и съм безнадеждно придърпван все по-навътре в етажа от умоляващия глас на Епап. Успявам да видя чак до другия му край, защото всичко е изработено от стъкло. Отминавам осемте офиса, все еднакво и доста пестеливо обзаведени: бюро, стол, монитор на бюрото и почти нищо друго. В никой от тях няма и следа от Епап. Всички стени са озарени от снопове лъчи от залязващото слънце с цвета на ръжда и кръв.

Достигам другия край на етажа. Епап го няма, само гласът му ме притегля все по-нататък. Влетявам в конферентната зала. И тук го няма. Гласът му звучи от трепкащ телевизионен монитор, закрепен на стената. Но в мига, щом вдигам очи, той внезапно угасва. Същото важи и за крясъка на Епап, който е прекъснат по средата. През цялото това време гласът му е идвал от видеозапис.

Завъртам се в просторната конферентна зала, убеден, че всеки момент ще ми се нахвърлят отгоре. Но вътре няма друг, освен мен. След като гласът на Епап е замлъкнал, обгръща ме зловеща тишина — такава, зад която се спотайват следящи очи и сдържан дъх.

Заедно с мен на етажа има нещо. Знам го. Успявам да го доловя. Очи, които ме наблюдават, отмерват всяко мое движение и изражение на лицето.

Всички столове са прибрани под конферентната маса в идеален ред. Всичко е по местата си. Под масата няма нищо. Подът е видим ясно през стъкления й плот. Но нещо лежи отгоре й. Голяма игла и спринцовка. Приближавам и я докосвам предпазливо с върховете на пръстите си. Пълна е с жълтеникава течност.

Отново оглеждам помещението. Пропускам нещо. Очите ми обхождат стъклените стени, издигащите се от пода до тавана прозорци, отминават паник стаята, насочват се навън към съседния небостъргач…

Паник стаята. Разположена е на този последен етаж от сградата „Домейн“, подобно на малка черна катаракта на фона на небето. Всичко друго е окъпано в светлина, с изключение на сгушената в североизточния ъгъл кабина, приличаща на килер. Боядисана е в черно като смъртта.

Паник стаята беше построена след СПСС (Смърт, предизвикана от слънчева светлина) на високопоставен служител на същия този етаж. Позволил си твърде много вино през нощта и заспал в офиса си. Изгревът го сварил неподготвен. След този случай във всички офиси бяха демонтирани стойките за спане. И конструираха тази паник стая, чиято цел беше да играе ролята на последен резервен вариант за някой, забавил се да си тръгне. С натискането на един бутон във вътрешността й, озовалият се в нея пропадаше през шахта с височина десет етажа и достигаше до безопасните тъмни етажи по-долу.

Паник стаята пред мен е черна като нощта.

Настройвам очите си в опит да зърна отвъд дебелите й черни стъкла. Тъмният нюанс на стъклото е резултат от сложна технология — изключително скъпо и трудно за производство е — и се предполага, че неутрализира смъртоносните лъчи. Никой не се е осмелил да го изпробва.

— Джийн.

Подскачам при звука от собственото ми име, нарушил тишината. Чуването на глас, на този глас, кара сърцето ми да се свие.

Мислех, че съм забравил гласа й. Но само една прошепната сричка и вместо да се почувствам застрашен, аз изпитвам мигновена дълбока утеха заради присъствието й.

— Джийн, ела при мен.

И аз го правя, привлечен съм към черната камера, неспособен да се спра. Спирам пред стъклената стена, а дъхът ми замъглява повърхността й. И въпреки това не виждам нищо. После тъмнината на стъклото отслабва. Постепенно и съвсем бавно, докато не успявам да доловя бледото очертание на намиращата се вътре фигура. А после още и извивката на раменете й, дължината на косата, формата на очите. Въпреки болката, причинявана от слънчевата светлина, тя не носи очила. Иска да видя очите й.

— Спри, Ашли Джун.

Но тя продължава да трансформира стъклото от тъмно в светлосиво и прозрачно. Пръстите й, които сега вече мога да видя, натискат бутоните на някакъв вид дистанционно управление. Не спира дори когато слънчевата светлина озарява вътрешността на кабината и я кара да потръпне от болка. Най-накрая приключва и се взира в очите ми.

Мислех, че ще усетя страх. Или вина. Но онова, което чувствам вместо това, е напълно неочаквана емоция.

Нежност.

Стоя на по-малко от метър от нея, от нейните остри зъби, от ноктите й, и знам, че с нея съм в безопасност. Че тя не е способна да ме нарани повече, отколкото аз успях да натисна спусъка срещу нея. Усещането да се намиращ пред такива ужасяващи оръжия и все пак да си така спокоен е наистина странно. Дори докато бяхме в Мисията, когато тя лесно можеше да ме погуби с един разрез на острите си като бръсначи нокти, смъртоносният удар така и не дойде.