Читаем Капанът полностью

Тя прави пауза. Очаквам да ме засипе с протести. Но не заговаря.

— Ще създадем наш собствен свят, Сиси. Настрани от всички и всичко. Ще заминем за много, много далече, където вече никога няма да бъдем открити. Ще започнем на чисто. Само аз и ти.

Тя стои напълно неподвижна. Пустинният вятър роши косата й.

— Не можем да се върнем в двореца — продължавам. — Дори някак да сме способни да им се изплъзнем, никога няма да спрат да ни преследват. Нито здрачниците, нито Основоположниците. Научат ли веднъж, че още сме живи, вечно ще бъдем гонени.

И тя продължава да не казва нищо.

— Просто се старая да съм откровен с теб — добавям.

— Така ли? — Сега вече се завърта и в очите й има влага. Но това не са сълзи на тъга или смирение, а на нещо друго, което не успявам да определя. — Напълно откровен ли си с мен?

Разбира се, на път съм да кажа, но думите засядат на гърлото ми.

Продължава да говори, а гласът й трепери от ярост.

— Защо ме взе със себе си? Защо ме поведе от двореца към метрополиса? Каза, че било защото ти е нужна помощ. Това не беше истина, нали? — Очите й ме пронизват. — Защото в метрополиса аз съм само една пречка. Щеше да ти е далеч по-лесно без мен.

Тя скръства ръце пред гърдите си, а после ги спуска покрай тялото си и ги пъха в джобовете. Не знае какво да прави с тях. Също като емоциите и мислите й са, неспособни да намерят покой.

— В началото реших, че просто си искал да сме заедно. Защото си ме желал до себе си. Но след това вчера, когато не произведе изстрела, ти ми обърна гръб. Почти ме уби.

— Не, Сиси, аз…

— Спри, Джийн. — Тя се обръща и се отдалечава, като излиза изпод сянката.

Следвам я. Без думи. Просто краката ми ме водят след нея. Тя се завърта с лице към мен, преди да съм успял да я достигна. Стои в чистата светлина на деня; аз съм в сенките.

— Знам защо ме доведе със себе си. — Очите й блестят, пълни със сълзи на гняв. — Беше ти нужна кръвта ми. Не мен искаше, а кръвта ми.

— Сиси…

— Още отначало го подозирах. Но реших да ти гласувам доверие. Тръгнах с надеждата, че ще погубиш Ашли Джун и ще потъпчеш подозренията ми.

— Сиси, моля те…

— И знаеш ли какво, Джийн? — В гласа й вибрира неподправена искреност. — Бих дошла с теб. Дори да беше казал, че ме искаш само заради кръвта ми, че съм ти нужна само заради Ашли Джун, пак бих тръгнала.

Единственото, което мога да сторя, е да се взирам в слънцето. Право в него с желанието яркостта му да прогори дупки в роговиците ми, изпитвам желание за болка, потребност от наказание.

— Съжалявам, Сиси — проронвам, а гласът ми е задавен и дрезгав.

Тя бърше нос с юмрука си и вирва брадичка нагоре.

— Наясно съм, че тя е жертвала живота си, за да спаси твоя. Това го схващам. — В очите й проблясват сълзи, но не се стичат по бузите. — И бих приела напълно, ако ти пожелаеш да сториш същото за нея. Дори това да значи, че аз съм на второ място за теб. Дори в този случай. Но само ако беше честен с мен, Джийн. — Тя трепва. — Защото онова, с което не бих могла да живея, е липсата на честност. Измамата.

— Не си на второ място, Сиси.

— Престани.

— Вчера бях там, за да я убия. Моля те, да ми повярваш. — Правя крачка към Сиси, а ръцете ми са разперени пред мен, умоляват я. — Да, права си. Когато тръгнахме от двореца, първоначалният ми план беше да се опитам да я преобразя обратно. Да, не ти казах, защото не знаех как да те накарам да ме разбереш правилно. Съжалявам. Но след известно време ми дойде в повече да те мамя, да те подлагам на риск. И затова промених решението си. Повярвай ми, Сиси, имах абсолютно пълната решимост да я убия. Ти не си на второ място.

Очите й търсят моите.

— Така твърдиш, но въпреки това снощи не успя да стреляш — отговаря, ала тихо, без обвинение в тона. Очаквах повече гняв и укори, а не тази внезапна кротост. — Беше я взел на прицел, но не можа да натиснеш спусъка.

Забивам поглед в земята, неспособен да срещна изпитателния поглед на Сиси.

— Не те мразя заради това, Джийн. Разбирам. Защото ако ти се намираше на нейно място, аз също не бих била способна да го направя. — Тя вперва поглед в далечината, а после го насочва към конете. — Нечестността. Тя е това, което ме тормози. — И после идват следващите й думи. — Вече не мога да ти вярвам.

— Сиси — казвам и пристъпвам към нея. — Ще ти го докажа. Че не си на второ място. Някак, в някаква ситуация, ще ти го демонстрирам.

— Вече имаше своя шанс — отговаря тя. — Вече ми го демонстрира.

— Сиси. Моля те.

Тя се обръща и тръгва към кабриолета.

— Къде отиваш?

— Ще се върна в двореца за Дейвид. Имаме два коня. Аз ще взема единия. Ти вземи другия и тръгни, накъдето искаш. Към метрополиса. Или заедно с мен за Дейвид. Или пък сам на изток. Изборът е твой. Аз лично се връщам за Дейвид.

— Сиси, недей…

— Не мога да го изоставя. Не мога да предам доверието му. — Следващите й думи ме жегват жестоко. — Лоялността е доказателство за обич. — Знам, че не го казва със злоба. Но от думите й боли още повече именно заради това.