Читаем Капанът полностью

Очите ни се срещат; зървам от нейните да струи съответстваща нежност и да озарява бледата й като порцелан кожа. Тази нейна неочаквана мекота ме кара да пожелая да прошепна хиляди молби за прошка, задето я изоставих преди всички тези дни в Института за хепъри.

Бях забравил. Как сърцето ми се стреми неудържимо и инстинктивно към нея. Въпреки всичко обаче на сърцето ми му е ясна настоящата й природа. Отклонявам поглед.

— Джийн — произнася кротко тя в малкия микрофон, който държи. Гласът й прозвучава през колоните. Тя вдига ръка и притиска длан към стъклото. Бледа, с белотата на среднощна луна.

— Джийн — шепне тя така меко, че дори не различавам думата, а само виждам как от устата й се отронва името ми. Устните й оформят буквите една по една, като че галят очертанията на всяка поотделно.

Бавно вдигам ръка и я притискам към стъклото от срещуположната страна. Не успявам да почувствам топлина, долавям само хладната безчувственост на стъклото. И все още не мога да я погледна в очите.

— Джийн, моля те, погледни ме — моли нежно.

И в този момент аз срещам изумрудения й поглед, цветът е забележим дори през стъклото, очите й блестят като скъпоценни камъни.

— Не се бой, Джийн. С мен си в безопасност. Почти не долавям миризмата ти — кабината е херметически затворена. Така че недей…

— Съжалявам — прекъсвам я. Гласът ми вибрира при произнасянето на тази проста дума.

Тънките й бели ръце, показващи се от блузата без ръкави, изглеждат така крехки и уязвими, макар да знам, че притежават силата да строшат стъклото и да ме разкъсат за секунди.

— Писмото ми стигна ли изобщо до теб? — пита. — Оставих го в Пъпната връв.

Кимам.

— Знаех си, че ще го получиш — казва тя и пръстите й почесват леко китката веднъж, а после и втори път. За миг отклонява поглед и след това отново се взира нежно в мен.

— Имах толкова много повече да напиша. Толкова неща исках да ти кажа.

Навеждам се напред, докато челото ми не опира в стъклото.

— Съжалявам, че те изоставих. Съжалявам, че така и не се върнах. Трябваше да се опитам…

— Всичко е наред, Джийн. — Тя притиска бледата си длан още по-плътно към стъклото. — Това вече е без значение.

Слънцето се снижава все повече, а лъчите му отслабват, обагрени във все по-наситено червено. Очертанието на луната вече личи на тъмнеещия небосклон. Нощта ще настъпи много скоро. Тази мисъл кара първоначалния шок от срещата с Ашли Джун да затихне и аз се озъртам подозрително около себе си.

— Ти ми писа от ТекстТранса, нали? — питам. — Използва го да ме примамиш тук. Да ме вкараш в капан.

— Да. И да те спася. Аз бях тази, която ти пращаше съобщенията, докато се намираше в Конгресния център. Видях те в мига, щом стъпих на сцената. Да държиш онова нелепо оръжие. Ако не ти бях писала, щеше да стреляш. И предвид позицията ти, щеше да бъдеш разкъсан точно след пет секунди. — По лицето й е изписана топлота. — Все те спасявам, Джийн. Също като сега. На път съм да те спася. По тази причина те повиках тук.

Пръстите й докосват дистанционното управление и карат стъклата да избеднеят още повече. Тя понася болката, защото по причина, която още ми е непонятна, желае да я виждам по-ясно. Грейва в по-ясен фокус, а красотата й става по-ослепителна и по-дива. Малката бенчица в ъгълчето на окото й е така отчетлива. Аз отново отклонявам поглед.

— И къде е той? — питам. — Човека, от когото си взела ТекстТранса.

Ашли Джун откъсва ръка от стъклото. Когато заговаря, тонът й е малко засрамен.

— Съжалявам. Нападна ме в болницата. Някак беше успял да се вмъкне в стаята ми въпреки охраната и постоянното наблюдение с камери. Канеше се да ме убие, Джийн. Носеше заредено оръжие. Така че когато го убих, ставаше въпрос за самозащита. Или поне отчасти. — В ъгълчето на устата й се струпва слюнка. Езикът й се стрелва навън и я облизва.

Правя крачка назад и се блъскам в една маса. Сграбчвам твърдия й ръб, благодарен за нещо солидно, което да даде опора на омекналите ми крака.

— Мигом го разпознах — обяснява тихо, почти извинително тя. — Един от хепърите в купола. Забелязах го преди няколко нощи горе в планините. Видях го да се спасява на влака. Заедно с теб. Знаех, че ти е приятел. И по тази причина се постарах да си сложа спирачки, Джийн. — Вперва поглед в стъпалата си. — Трябва да ми повярваш. А когато стана ясно, че не успявам, направих смъртта му възможно най-бърза и безболезнена. Защото разбирах, че ти би искал това.

Епап. Мъртъв. Мислех, че вече съм се примирил със смъртта му. Но това потвърждение ме съсипва. Помня какво ми каза още докато бяхме в Мисията. Ще се докажа. Наистина ще го сторя. Сега ми се ще да можех да му кажа, че не се налага да се доказва. Не дължеше нищо на никого. Винаги беше на линия: когато ме тътреше полуприпаднал към влака, когато се опитваше да прогони тримата здрачници от Джейкъб. И тук, в метрополиса, да се впусне в такова пътуване към този гигантски и непознат лабиринт на смъртта, твърдо решен да изпълни неизпълнимото. Заради Сиси, заради Дейвид, заради мен.

Дочувам думите на Сиси да звучат в главата ми.