Читаем Капанът полностью

— Именно това не разбирам. Искам да кажа, наясно сме защо е оставил мен. Целта е била да отиде в Института и да те защити. — Обръщам се към нея. — Но, Сиси, защо е изоставил теб? И защо само месеци преди началото на Лова на хепъри?

Тя се накланя напред с ръце върху бедрата.

— Не мога да си го обясня.

— Никой не може. Дори не и главният съветник.

Тя кима.

— И знаеш ли какво още ме гнети? Защо баща ти е напуснал Мисията само седмици преди нашето пристигане? Ясно ми е, че са имали търкания с Кругман, но все пак. Защо не е потърпял в онази хижа още малко? — Тя издиша ядосано. — Явно нещо му се е случило, за да се изпари така бързо.

Прочиствам гърло. И когато заговарям, тонът ми е тих и отчаян.

— Може би е съвсем очевидно.

— Кое?

— Нещо го е накарало да напусне Института така неочаквано. И по-късно нещо го е накарало да напусне Мисията.

— Да?

— Може би не е нещо… а някой.

Тя насочва поглед към мен.

— Ако се замислиш, съвсем очевидно е — обяснявам. — Мести се всеки път, когато се очаква да пристигне един конкретен човек. — Продължавам да говоря, като пренебрегвам поклащането на глава от страна на Сиси. — Аз, Сиси. Точно преди аз да пристигна в Института, той си тръгва. Преди да се появя в Мисията, пак изчезва. Все едно ме избягва, целенасочено действа вече никога да не се видим.

— Джийн…

— Може би е заради мен.

— Не го знаем…

— Определено изглежда по този начин, не мислиш ли?

— Джийн — повтаря тя и когато не вдигам очи да срещна взора й, тя докосва леко брадичката ми и насочва главата ми към себе си. — Той те обича. Показа, че си ценен за него. Не може да прибързваме със заключенията.

— И все пак нещата се трупат, нали?

Тя клати глава, без да откъсва очи от моите.

— Не го знаем. Има поне десет различни начина да интерпретираме действията му. И не бива задължително да вярваме най-лошото за него.

Впервам поглед в далечината.

— Повече отвсякога искам да го открия — шепна.

— Знам, Джийн — отвръща тя. — Знам.

В продължение на десет минути наблюдаваме група облаци да се носят по синьото небе. Задухва лек ветрец и листата на дърветата прошумоляват. Стомахът на Сиси къркори от глад.

— Ще ми се да имах кинжалите си — заговаря. — Какво не бих дала за малко печено месо. — Несъзнателно докосва мястото на кръста си, където обикновено носеше кинжалите си.

— Имаме пистолети.

Тя клати глава.

— Не са толкова добри. Кинжалът е вярното оръжие. Чисто и ефективно.

— Наистина ли мислиш, че разполагаш с енергия да хукнеш след някое прерийно куче? И после да запалиш огън?

Тя изплюва една семка.

— Имаш право. — Изплюва още една семка, но този път я изстрелва на разстояние.

Аз също плюя семка. Отлита на по-малко от метър.

— Ако искаш да ме победиш, трябва да се представиш малко по-добре от това — подхвърля Сиси с лека усмивка.

— Още дори не съм започнал — отвръщам и отхапвам. — Старт. — Плюя семка. Въпреки че се издига на високо във въздуха, не изминава и половината път от тази на Сиси.

— Това е смехотворно, Джийн — подиграва ми се тя. — Дори Бен би се справил по-добре. Когато беше на около три.

— Хей, това ми е първият път. Не съм тренирал с години като вас.

Тя се засмива отново с обичайния си гърлен маниер.

— Ако Епап беше тук, щеше да те направи за посмешище. Никой не го биваше в това повече от него. Това момче плюеше по-далече, отколкото аз умея да мятам.

И двамата се смеем. Но споменаването на името му е болезнено напомняне за реалността. Смехът ни затихва, а краткият момент на безгрижие е приключил.

— Той нямаше никакъв шанс, нали? — произнася тихо тя след минута. — Ние нямахме шанс. Да го спасим. Мисля, че и на двама ни беше ясно от самото начало. Бяхме се вкопчили в идея, която се доближаваше повече до фантазия, отколкото до реалност.

— Понякога фантазиите са всичко, което имаш.

Тя се умълчава. Знам какво се върти в главата й, очаквам думите й още преди да ги е изрекла.

— Ами спасението на Дейвид? — заговаря най-накрая. — Да се върнем обратно в двореца и да го спасим също ли е фантазия?

Точно това е. Сега го осъзнавам. Дори да бяхме успели да убием Ашли Джун и да се върнем невредими в двореца, Владетеля никога не би ни пуснал да си тръгнем без значение от обещанието му.

Сиси свива пръстите на краката си и ги притиска в тревата, така че ноктите й побеляват.

— През цялото време, докато лежахме под водата, мислех за Дейвид. Как той се намира в абсолютно същата ситуация, потопен в онази течност. Но колко по-лошо е за него всъщност. Защото той е сам. — Поглежда ме. — Няма да го оставя там.

— Сиси — промълвявам колебливо. — И двамата разбираме, че да се върнем в двореца би било истинско самоубийство. Несъмнено ще умрем.

— Значи ще умрем — отговаря бързо тя с нотка на гняв в гласа. Изправя се и изминава няколко крачки с гръб към мен.

Аз също ставам. Заговарям меко, като произнасям нещо, което знам, че тя ще оспори.

— Може би трябва да приемем онова, което не е по силите ни да променим.

— Какво имаш предвид? — пита тя, без да се обърне.

— Ти и аз, Сиси. Имаме коне. Можем да поемем, накъдето и да е. Никой не знае, че сме живи. Нито в двореца, нито в метрополиса. Всички ни броят за мъртви.