Тишина.

— Будката на охраната — казва Сиси. — Не погледнахме зад плота.

— Не е там.

— Провери ли?

Клатя глава.

— Ще хвърля един бърз поглед. — И тя се отдалечава, като прави малки и плахи крачки.

Надниквам в едно малко кафене. Хромираните маси и столове се взират безизразно в мен. Предпазливо проверявам зад щанда. Нищо. Никой.

Сиси вече е до будката на охраната, а главата й изчезва под плота. Подхожда усърдно. Не оставя и кътче без внимание.

Зън.

Това е звукът, който чувам. Едва доловимо, тихо електронно бипване.

Зън.

Обръщам се. Отнема ми около секунда да забележа.

Стъкленият асансьор. Сега е отворен. Преди беше ли отворен? Не мога да съм сигурен.

— Хей, Сиси, ела тук. — Насочвам се към асансьора, като шаря с поглед във всички посоки. Тя измърморва нещо в отговор. Качвал съм се в този асансьор много пъти в миналото. Само чрез него може да се стигне до най-горния етаж. Движи се по две релси, които се издигат чак до върха на сградата. Като дете много обичах да се возя на него, допадаше ми усещането, че летя, когато лобито оставаше далече под мен, а аз се извисявах нагоре през етажите като птичка. Взирах се навън с лице, притиснато към стъклото, а понякога наблюдавах пода на лобито, как всичко по него се смалява и избледнява.

Стоя, прекрачил наполовина в кабината.

— Сиси, насам — повтарям. Чувам как обувките й потропват по мраморния под и стъпките й отекват из атриума. И в този момент забелязвам нещо странно. Вътре в кабината. В горния край на контролния панел е пъхнат ключ за сигурност. Точно на същото място е, където баща ми някога пъхаше ключа, за да си осигури достъп до най-горния етаж. Влизам вътре, за да огледам по-внимателно.

— Джийн!

Завъртам се при прозвучаването на гласа й. Тя върви към мен. Не, тича, а лицето й е изкривено от тревога.

И твърде късно забелязвам защо.

Вратите се затварят. С безумна скорост.

— Джийн!

Хвърлям се напред прекалено късно. Вратите се събират и преди да успея да достигна панела, за да натискам бутони, изпаднал в паника, или пък да ритна по вратите, асансьорът започва да се изкачва. С рязко движение, все едно съм бил изстрелян във въздуха. Сиси изостава долу и скоро е само точка, а воплите й (Джийн! Джийн! Джийн!) заглъхват и чезнат.

39

Асансьорът прелита бързо покрай всеки етаж. Забавя едва когато наближава последния етаж. Стъклените врати се отварят.

Слънцето е надвиснало над по-ниските небостъргачи, блести директно в очите ми и оцветява вътрешността ма клепачите ми в червено.

Преддверието пред асансьора на този етаж е празно. В далечина се виждат само бюрото на рецепционистката и малка стъклена скулптура на Владетеля, която беше поставена там преди години. С изключение на това — нищо. Стъклената стена от другата страна на рецепцията е под ъгъл и аз успявам да видя призрачните отражения отвъд, неясните очертания на бюра и столове. Нищо не помръдва.

Стоя, притиснат към задната стена на асансьора. Протягам се и натискам няколко пъти бутона за потегляне. Нищо не се случва. Натискам бутона за затваряне на вратите. Нищо.

Поглеждам надолу през стъкления под. Зървам дребничката като карфица Сиси да стои до будката на охраната.

— Натисни бутона за викане на асансьора! — изкрещявам. Тя не помръдва. — Сиси, натисни бутона за викане на асансьора! — виквам отново, като оформям фуния с ръце. Виждам и, че тръгва към стената. Но не се случва нищо. Вратите остават отворени.

Блъскам разярено по няколко бутона.

— Епап! — надигам глас в празното преддверие. — Джийн е. Епап! Тук ли си?

Тишина.

Оглеждам контролния панел, като се чудя дали има начин да го отделя от стената и да разместя жиците отзад. В този момент забелязвам наличието на интерком. Натискам оранжевия бутон.

— Сиси, чуваш ли ме? Иди до будката на охраната! Използвам интеркома. Иди на бюрото на охраната.

Под мен миниатюрната точка затичва към поста на охранителите. Няколко секунди по-късно зазвучава гласът й, изкривяван от статични шумове.

— Джийн!

— Сиси, асансьорът е блокирал на този етаж! Виж дали ще откриеш някакъв външен контролен панел около бюрото.

— Добре — прозвучава накъсано отговорът й.

— Сиси, чуваш ли…

— Помогни ми.

Тези думи не идват от интеркома. Гласът не е на Сиси. Произнесени са ясно и от доста непосредствена близост. Идват някъде от този етаж.

— Помогни ми! — Вече звучат по-силно и страхът, който излъчват, не подлежи на съмнение. Също така вече е ясно на кого принадлежи гласът.

— Епап! — извиквам. — Джийн е. Ела насам. Епап, към асансьора!

Но той продължава да крещи, сякаш не ме чува.

— Помогни ми! Помогни ми! — Тревожността му прераства в неудържима паника.

Сиси заговаря по интеркома:

— Епап?! О, по дяволите, това е неговият глас, това е Епап — крещи, преди отново да бъде прекъсната от пращене.

А Епап продължава да моли за помощ. Надниквам навън от вратите в опит да го видя. Но ъгълът ми не е добър. Не мога да огледам останалата част от етажа, освен ако не се покажа изцяло.

— Епап! — викам го отново. Ела насам!

Но той продължава да крещи, а думите му се сливат с моите.