Читаем Капанът полностью

— Да — отговарям и се изправям до седнало положение. Сега вече слънцето е по-високо в небето. Отминали са много часове.

— Ами ти?

Тя кима.

— Добре съм.

Вперваме погледи един в друг. Като че са минали векове, откакто сме се поглеждали — наистина да погледнем — един друг. Прекарахме цялата нощ редом, стиснали ръце в мрачната вода. Но не се е случвало директно и на дневна светлина. Усещането е взаимно; очите и на двама ни се пълнят със сълзи на облекчение. Прегръщаме се здраво.

— Епап — пита тя с уста, долепена до ухото ми. Само че не го произнася като въпрос. В тона й се долавят смирение и приемане.

Клатя глава.

— Търсих. Но не го намерих. Съжалявам, Сиси.

Тя се изправя нестабилно и се взира в далечните небостъргачи на метрополиса.

— Имаш ли усещането, че вече го няма? Лично ти, Джийн, имаш ли чувството, че е мъртъв?

Ставам и отпускам длан на рамото й.

— Помагаше ни до самия край. — Тя завърта изненадано глава към мен. — Опита се да ни предупреди. Чрез ТекстТранса. Написа, че било капан и че трябва да се махаме от там.

— Бил е там?

— Явно. Познаваше разпределението на Конгресния център и беше наясно къде се намирах аз.

Тя ахва тихо.

— Изоставили сме го. Съвсем сам.

— Нямаше много какво да сторим. Нямахме избор. Самите ние едва оцеляхме.

— Може би той…

— Не мисля, Сиси. Тази сутрин претърсих Конгресния център. От него нямаше и следа.

— ТекстТрансът — произнася Сиси след една дълга, изпълнена с мълчание минута. — Дай да го видя.

Вадя го от джоба си.

— В него е проникнала вода. Съсипала го е. Виж, всичко на екрана е разкривено.

Тя го взима и натиска няколко бутона на посоки. Раменете й увисват.

— Да го оставим на слънце — предлагам кротко и го поемам от нея. — Може би като изсъхне, ще проработи отново.

Тя вдига печално рамене. Изведнъж силите я напускат; почти се строполява на земята. Засмива се, но смехът й излъчва тъга и страдание.

— Погледни ме — заговаря. — Направо съм жалка. Никога в живота си не съм се чувствала така слаба.

Сядам до нея и се облягаме един на друг. Още впрегнати в кабриолета, конете стоят под дървото. Небето е яркосиньо, по цялата му необятна шир не се вижда и едно облаче.

— А сега какво? — питам тихо.

Тя отпуска глава на рамото ми.

— Нека просто поседим тук. За пет минути. Да се престорим, че всичко е наред и само отдъхваме след приятна разходка за удоволствие.

— Мисля, че можем да си го позволим.

— Пет минути. Можем да обсъждаме какво ще предприемем по-нататък, след като изтекат.

Вдишвам въздуха с неговия наситен аромат на свежест, трева и плодове. Чувствам галещата топлина на слънцето и тялото й, притиснато към моето; само колко идеално пасват извивките му на моите.

— Нека ги направим десет.

Тя кимва, опряла глава на рамото ми.

Десетте минути прерастват в час. Часът се проточва до два и после до три. Придремваме три или четири пъти, сънят ни поема в обятията си през целия следобед. Между дрямката ядем и чувстваме как енергията ни се възвръща. Сега вече е късен следобед и най-накрая сме се възстановили. Дъвчем бавно парченцата портокал и се наслаждаваме на вкуса им. По дърветата висят още много плодове, но на никого от нас не му се става.

Сиси изглежда много по-добре, лицето й е придобило нормалния си цвят. От очите й отново струи жизненост.

— Оттук ли си се снабдявал с плодове? През целия си живот?

Кимам.

Тя оглежда дърветата.

— Значи си идвал тук с баща си?

— Да. Веднъж на няколко седмици. Докато не… замина.

Тя ме поглежда.

— Никога ли не ти спомена нещо?

— Не. Нищо. А после вече го нямаше. Накара ме да повярвам, че се е преобразил, а после е умрял под слънчевите лъчи.

— Сигурно ти е било тежко.

Откъсвам стръкче трева.

— Беше самотно. Част от мен отказваше да го приеме. През повечето време просто се преструвах, че е отишъл някъде. — Усмихвам се тъжно. — Обикалях улиците през деня с надеждата да… Няма значение.

— Не, кажи ми. — Тя извърта тяло, за да застане с лице към мен. — Наистина искам да знам.

— Нелепо е, но мислех, че може да не е умрял. Че се е добрал до някое далечно място, където е в безопасност. И че ще ми прати съобщение да ме уведоми за това. — Късам ново стръкче трева. — Въобразявах си, че ще го прати чрез самолет с дистанционно управление. Да, знам, глупаво от моя страна. Но аз бях само малко момче, съвсем само за пръв път в живота си. Едничкото, което можех да сторя, бе да се вкопча във фантазиите си.

— Е, бил си прав — отговаря безгрижно тя. — Наистина е заминал.

Не казвам нищо.

— Съжалявам — произнася меко и полага длан върху моята. — Не исках да омаловажавам случилото се.

— Не, не се тревожи. — Усмихвам й се бързо, за да я успокоя, че всичко е наред.

— Всъщност познавам това усещане — подхваща тя след минута. — С мен стори същото. — Взира се в далечина, а очите й се навлажняват. — Всичко е заради това колко внезапно се случи. Без сбогуване. Без обяснения. Един ден е до теб, а на следващия… го няма. Като че аз не съм имала никакво значение.

Намотавам стръкчетата трева около пръста си и ги късам.