Излизам обратно навън. Слънцето се е издигнало по-високо и грее по-силно, като осейва повърхността на водата с точици. Сиси лежи, където я настаних. Чувствам пристъп на вина, задето съм я изоставил, но върша само необходимото. Нужна ни е храна. Тъкмо се каня да се втурна към друга сграда, когато се спирам. Осъзнавам нещо обезпокояващо. За разлика от Конгресния център, който е осветен отвътре, тези сгради са тъмни зад стените си и представляват възможно убежище за много от хилядите, обикаляли улиците цяла нощ и вероятно изненадани от сирената, оповестяваща изгрева.

И това важи не само за сградите на тази улица. При такъв голям брой жители на метрополиса, бродили по улиците снощи, сигурно всяка сграда в бизнес района е по същността си черна пещера, пълна с изостанали здрачници. Опирам длан в стъклото на въртящата се врата пред мен и се колебая. Бутам напред. Тя се завърта и ме изтласква навътре.

Така и не излизам от очертанията на вратата. В мига, щом тя се обръща към тъмното лоби, долавям звуците, издавани от стотици спящи, острото скърцане на джвакащите им челюсти. Успявам да различа групите тела, висящи надолу с главите от тавана на лобито като колонии от сталактити. Оставам между стъклата на въртящата се врата, докато не се добирам обратно навън.

Сградите около нас. Никоя от тях не е убежище, което да ни предложи храна и място да се възстановим. До една са свърталища на смъртоносни зъби и нокти.

Сиси избъбря нещо. Вдигам я и я притискам към тялото си с надеждата да я стопля. Прибирам ТекстТранса в джоба си. Не можем да останем тук. Това място не ни предлага нищо. Няма храна, водата не става за пиене заради разлагащите се тела в нея, а безопасността е само временна — до падането на нощта. Освен това няма и следа от Епап. Трябва да се махнем. Сиси ще ме мрази, когато се събуди, ще ме обвинява, че съм изоставил Епап. Но нямам кой знае какъв избор.

Отнасям я до кабриолета с двата впрегнати коня и тогава ми хрумва нещо. Знам къде да отидем. На едно място не твърде далече, което ще ни предостави безопасност и слънчева светлина и най-важното — храна. Полагам я върху тапицерията от кадифен плюш вътре в кабината и я завивам старателно с мекото одеяло, което намирам. После проверявам хамутите и затягам яремите и ремъците, преди да хвана юздите. Още един последен поглед към лобито с надеждата да зърна Епап и дърпам юздите. Конете, вероятно доволни да им бъде дадена насока и заповед след предишната нощ на безредици, покорно поемат в тръс и после преминават в галоп.

35

Едва час по-късно метрополисът вече е далече зад нас и погледът ми попада върху зелен участък, осеян с ярки цветни точки. Овощната градина. По клоните тежат повече плодове, отколкото някога съм виждал. Дърпам рязко юздите и подкарвам конете още по-бързо.

Спирам кабриолета до първото дърво и слизам от капрата. Без да им е нужно подканване, конете вече са се насочили към по-ниските клони и мляскат лакомо. Присъединявам се към тях с нетърпеливи и непохватни движения. Пъхам плода цял в устата си.

Обзема ме пристъп на замайване. Заради мятането между крайности като вледеняващата вода и пустинното слънце е. Лежа, дъвча и преглъщам. Сокът се стича в пресъхналото ми гърло като коприна, галеща шкурка, и утолява жаждата ми. Дори само след няколко глътки вече започвам да се чувствам по-съживен. Продължавам да дъвча и превръщам плода в каша.

Изправям се на треперещите си крака и откъсвам плод за Сиси. Когато отварям вратата на кабриолета, откривам я все така плътно покрита с одеялото. Полагам ръка на челото й, това е третият път, когато проверявам как е от началото на пътуването ни. Кожата й продължава да е студена. Стискам плода и оставям сока му да се стече в леко отворената й уста.

Устата й се напълва до половината, преди рефлективно да преглътне. Закашля се и се извърта на една страна, а сокът опръсква седалката и блузата й. Поема въздух, а после се отпуска обратно по гръб. Но езикът й облизва устните, вкусва капките сок.

Изцеждам още малко и този път тя го поглъща лакомо. След няколко минути цветът й се подобрява, а дишането се стабилизира. Притискам чело към нейното — никаква треска, нито следа от преобразяване. Онова, от което страда, е неимоверна умора, липса на храна и вероятно хипотермия. Слава богу, всички класически симптоми на преобразяването отсъстват.

Изнасям я от кабриолета и я полагам на меката като килим трева, затоплена от слънцето. През следващия половин час се трудя усърдно, събирам плодове и ги цедя, за да подхраня организмите на двама ни, доколкото ми е възможно. Изстисквам четвъртата порция плодове, когато изведнъж главата ми натежава и едва успявам да задържа очите си отворени. Кога спах за последно, питам се, после полагам глава на тревата, най-меката възможна възглавница, и се оставям сънят да ме обгърне, най-топлото и уютно одеяло.

Събуждам се от сладкия вкус на сока в устата ми. Преглъщам. Прекрасен е.

— Джийн, добре ли си?

Сиси е. Коленичила е до мен, а погледът й е ясен и буден.