Читаем Границата полностью

опитва да спре войната, и й беше невероятно трудно да възприеме всичко това. Беше

все едно да погледнеш към звездите и да се опитваш да си представиш колко е

голяма вселената. Копнееше за простите неща - обмислянето на поредната

татуировка, отиването до „Боул-о-Рама“ в събота вечер, флиртуването с готини

момчета и гаврътването на бира или изпушването на джойнт с приятелите й Кели,

Рита и Чармейн, които вероятно отдавна бяха загинали. Или по-лошо.

Липсваше й семейството. Кой да предположи, че някога биха й липсвали острият

глас на майка й, която вечно я кастри по някаква причина, и баща й в креслото,

изтегнат с бира в ръка и с очи, залепени за мача на петдесет и два инчовия плосък

екран на телевизора? Или лукавата й по-голяма сестра, която успяваше да я забърка

в неприятности с Дука и Дукесата на отказа, както наричаха родителите си. Но й

липсваха, понеже бяха нейна кръв и си бяха отишли, и никой – никой! - не

заслужаваше да умре по този начин.

- Не, не са - каза тихо Итън и Ники не отговори. За момент си помисли, че е

проговорила на глас, но после осъзна, че не е, и нямаше представа откога ли той й

чете мислите, но сега...

- Отпреди малко - каза й той. - Не се притеснявай, не съм в главата ти през

цялото време. Просто се случва понякога.

Тя си дръпна ръката и той я остави да го стори. Разбираше я. Умът бе свещено

място и не бива да бъде шпиониран, но това беше една от най- дребните способности

на миротвореца.

„Това е причината да живееш сам - каза Итън на съществото. - Плашиш всички

останали.“

Отговорът го сполетя със собствения му, но все пак различен глас - малко по-

възрастен, тъжен и мрачен: „Ще ми се да беше толкова просто“.

Внезапно рукна силен дъжд. Даже не порой, а направо потоп.

Хана включи чистачката и откри, че въпреки добрите намерения на армията това

не им е било по специалността. Двигателчето стенеше като нещастник със зъбобол, а

маховете на перото не успяваха да поддържат стъклото чисто.

- Нищо не виждам, мътните го взели! - изръмжа Хана. - Ще трябва да спра и да

изчакам бурята!

Никой не се опита да й противоречи, когато тя настъпи спирачките и внимателно

паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на

скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.

- Я запалете някоя лампа - обърна се назад. - Няма нужда да изтощаваме

акумулатора.

Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко

маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести

така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното

осветление. Дъждът трополеше по покрива - звук, който допълнително опъваше

нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.

- Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191

- каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт

Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто

мили. - Ти как смяташ?

- Горе- долу толкова - Хана се изправи и се протегна хубаво. - Съвсем скоро

трябва да заредим отново.

- Добре - Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един

резервоар от петдесет галона. - Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?

- Малко по-малко.

- Хубаво... - той погледна през най- близкия прозорец и видя само окъпан от

дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през

нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: - Добре ли

си?

- И по-добре съм била. Но... да, добре съм.

- Джей Ди? Ти как се чувстваш?

Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше,

че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха.

Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук- там и се

влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората... но се

страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много

по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:

- Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?

Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае.

Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди

дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.

На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири

широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.

Никой не каза и дума.

Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас

заяви:

- Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.

Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат