Читаем Границата полностью

прасец и в опакото на лявото си бедро. Сивата тъкан се разрастваше и впиваше

надълбоко.

- Позволете ми да си взема граната.

- Ами ако откажем?

- Ще отговоря, че ще си тръгна с все оръжието, но то може да ви потрябва, а

гранатата ще ми свърши чудесна работа. Освен това... - докторът усети нещо да

поддава в него - може би сърцето му, макар че бе строшавано толкова пъти, че

сигурно приличаше на образец от лабораторията на Франкенщайн. Стисна зъби и

изчака секунда, за да се вземе в ръце. Продължи. - Освен това искам да си ида със

спомена за всички вас, и докато помня кой съм аз самият. Не знам кога ще започне

да поддава паметта ми или как ще се изкриви мисленето ми. Не знам и какво

причинява това заболяване на мозъка. Може да се окаже, че когато започнат

същинските промени, болестта премахва всичко, освен животинския нагон за

оцеляване... Така че някой от вас ще трябва да ме убие, както ми се е налагало аз да

убивам другите. Кой ще се наеме да свърши тази особено важна работа?

- Ако кажеш и дума - изръмжа Дейв на Джеферсън, - кълна се в Бога, че ще те

убия и ще изхвърля трупа ти на пътя.

- Нищо не съм казал! Да си ме чул да продумам?

Дейв не му обърна внимание.

- Ще го сторя, когато му дойде времето - каза на Джей Ди. Моментът още не е

дошъл.

- Може би утре ще дойде, а? - лекарят се усмихна тъжно. Предположи, че на

светлината на лампата старото му, кльощаво и износено тяло сигурно вече прилича

на призрак. - След осем сутринта и преди обяд? - Кимна към миротвореца. - Той ще

ви заведе, накъдето сте тръгнали, ако Господ е рекъл. Аз обаче слизам от автобуса ето

тук.

- Исусе - възкликна Дейв, но нямаше какво повече да каже.

- Дай ми граната, Дейв - или се налага и да ти се моля?

Маккейн се поколеба, но беше наясно, че е редно да извърши размяната.

Всъщност ставаше дума за оказване на милост. Беретата остана в автобуса, замени я

граната. Навън все още се лееше порой - напоследък навсякъде валеше много.

- Ще те изпратя - предложи Дейв.

- Не, няма. Няма смисъл и двамата да излизаме навън.

- Аз ще те изпратя! - обади се миротворецът с изпълнен с решителност глас.

- Добре - отвърна Джей Ди след кратка пауза за размисъл. Щеше да е от полза да

има спътник, да не би нещо да му се нахвърли в мрака, преди да успее да дръпне

халката на гранатата. Само донякъде обаче. Няма нужда да разтегляме раздялата!

Оливия се разплака. Прегърна Джон Дъглас, а той я притисна към себе си и й

каза да спре сълзите, но тя не можеше, така че той заяви, че е горд, задето я е

познавал, а също така и Дейв, Хана и Ники, и че те с Дейв са били прави за Итън и

добре че не са се вслушали в научните му възражения, понеже цялата тази война

надхвърля науката, която някога е учил в училище. А сега, ако извънземният в

тялото на Итън е способен да спре войната, това ще втори шанс за Земята, даден от

звездите или от непознат за човешкия ум свят. Тъй да бъде, каза Джей Ди. Пресегна

се да се ръкува с Дейв, който обаче го придърпа и също го прегърна, и Хана и Ники

се сбогуваха на свой ред, и двете облени в сълзи, а Джеферсън Джерико

наблюдаваше от мястото си и прецени, че ако посмее да се обади, ще си подпише

смъртната присъда, понеже камъкът бе готов да го смаже.

След това миротворецът се нареди до Джей Ди с фенерче в ръка и момчето,

известно като Итън, надникна през собствените си очи като през прозорец, обграден

с мъгла. За момент се беше уплашило, когато извънземният го облада, но сега... сега

не изпитваше страх, а покой.

Спомни си името на майка си. Наричаше се Нанси, известна още като Нан. А

собственото му име?

Хранеше спомен от онзи час по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“ - на

трети април точно преди потресената мисис Бергсън да дойде до класната стая на

мистър Новотни, за да му каже, че „децата“, както се изрази, ще си тръгнат по-рано от

училище.

„Става нещо - каза тя на учителя, - дават го по всички новини, навсякъде. Нещо

се случва и децата ще си тръгнат рано от училище.“

С това прекъсна демонстрацията на макета му на „Видимият човек“ в момента,

когато говореше за мозъка, и това ужасно го ядоса, но и го уплаши, понеже гласът на

мисис Бергсън трепереше и тя изглеждаше много уплашена.

- Сам ще отворя вратата - каза Джей Ди на Хана и го направи. След това огледа

другарите си с овлажнели очи и добави: - В сравнение с всичко, през което сме

минали... това е като разходка в парка. Късмет и Господ да ви закриля и благославя! -

Усмихна им се уморено. - Вие сте моите герои!

След това слезе по стъпалата, облягайки се на винкела патерица, сякаш щеше да

му помогне да устои срещу пороя. Миротворецът вървеше точно по петите му,

насочил фенерчето така, че Джей Ди да вижда къде стъпва.

По този участък от Междущатска 70 от дълго време не бяха минавали коли.