Читаем Границата полностью

въпроса за предначертания жизнен път, така и какво би казала майка му, ако

можеше да го види сега.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Светкавицата падна толкова близо, че изпълни автобуса с ослепителна синя

светлина, а последвалата гръмотевица накара Номер 712 да се разтресе чак до

ръждивите си болтове.

- Чудесна нощ за разходка с кола - коментира с кух глас Джеферсън Джерико.

Не получи отговор. Хана съсредоточено се взираше пред малкото си прозорче

към магистралата отпред, а всички останали бяха потънали в собствените си мисли

или толкова притеснени от усилващата се буря, че бяха изгубили ума и дума.

Джеферсън сви рамене: с нищо не можеше да промени случващото се отвън и

предположи, че тук, под защитата на Итън, е по-добре, отколкото в мола.

Имплантираното между плешките му устройство не го шибаше с агонизиращи

пламъци и поне за момента се чувстваше недосегаем за пипалата на господарката си,

така че какво лошо и някаква си буричка? Но въпреки това... Хана срещаше

проблеми, пълзейки по магистралата с петнайсетина мили в час, понеже тук, на

голяма височина и с всичките назъбени планини наоколо, се бяха натъкнали на

гъста жълта мъгла. Зад мантинелата се криеха стръмни склонове, способни да

погълнат всички земляни, че и звездното хлапе в притурка.

- Хей, Итън! - подвикна назад Джеферсън.

- Да? - Момчето изучаваше мислено проследяващото устройство на мъглявите,

което продължаваше да маркира местоположението му, въпреки че на прага на

космоса около него вече се сражаваха огромни кораби.

- Тази буря естествена ли е? Или е тяхно дело?

- Естествена е - отвърна Итън. - Но оръжията им са прецакали атмосферата. Така

че всички бури са с многократно усилена мощ.

„Усилена мощ“ - помисли си Джеферсън. Едно хлапе не би говорило така.

Обаждаше се извънземният. Откъде беше научил английски? Сигурно с четене на

мислите на хлапето. Извънземно, което може да дойде на тази планета без

космически кораб и да завземе мъртвия труп на едно хлапе... това определено беше

доста странно. Е, не по-странно от Нея, разбира се. Или от Мравешката ферма. Или

от Микроскопски поляни. Не си беше позволявал да мисли много- много за Бърт

Раткоф. Помнеше как той каза: „Извадиха ми органите и сложиха нещо друго в мен“.

Горкото тъпо копеле, каза си Джеферсън. Но Раткоф вероятно не беше и осъзнал

какво го е сполетяло и сега беше избягал от този кошмар, така че... браво на него.

Джеферсън се почеса по брадата. Ръцете му бяха свободни. Преди няколко часа с

Дейв проведоха сериозен разговор, започнал така:

- Добре, трябва да пишкам. Как предпочиташ - директно да се изпусна тук, вътре,

или можем да спрем автобуса за малко?

- Добра идея - отвърна Хана. - И аз трябва да ида. По-добре да спрем, докато има

възможност да се изредим всички.

- И така - беше се обърнал Джеферсън към Дейв, - смяташ ли да срежеш тези

чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?

Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха

останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.

Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна.

Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли

за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо.

Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита

насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност

да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него,

така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и

да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави

своя знак и да взима каквото и когато му е нужно - такъв си е по рождение, а кой

може да промени съдбата си?

Но... за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най- подходящ

беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай

сега нямаше да се намира тук - не и в автобуса насред прииждащата буря, с

проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде.

Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че

даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала

намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я

обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта й, а и

не беше толкова трогнат, че да умува много върху това - в крайна сметка тя, също

като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в

лайна до ушите.