Читаем Границата полностью

Тук дъги няма, народе, дори след най- силния дъжд. Давайте нататък... няма

нищо за гледане.

Седнал на няколко реда зад Джеферсън Джерико, Итън усети как се унася. Все

едно се превръщаше в зрител на собствения си живот. Знаеше, че говорът му се

променя и че вече нито звучи, нито мисли като земно дете. Всъщност вероятно не се

бе държал така още от самото начало. Сега обаче ситуацията ставаше наистина

странна, понеже той знаеше, че е в ход Голямата промяна, с нищо не можеше да я

отклони и тя беше за добро, но... Голямата промяна беше и негова смъртна присъда -

краят на момчето, което се бе нарекло Итън Гейнс, и когато извънземното -

миротворецът - приключеше с поставената задача, Итън Гейнс щеше да бъде мъртъв.

Под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците Итън се постара с все сили

да се съсредоточи върху онзи ден в гимназия „Д’Ивлин“ - трети април, утрото на

първите свръхзвукови тътени, отбелязали пристигането на горгоните, когато той

очакваше да излезе с макета си пред целия клас и да изнесе презентацията си...

Подробностите от случката му се губеха, а напоследък ставаше още по-трудно да ги

различи, изплъзваха му се все по-далеч и по-далеч. Постара се да се вкопчи здраво в

онова утро и в спомена за тъмнокосата майка, която надничаше в стаята му

предишната вечер, но всичко се размиваше. Баща му... дали изобщо имаше спомени

от него? Мъжът, както му се струваше, си беше тръгнал много отдавна. Нямаше

спомени за сбивания или караници и нищо, което да подсказва развод. Оставаше

само усещането, че баща му е напуснал семейството преди много години и майка му

не се е омъжвала повторно. Тя се беше постарала да даде на момчето си най- добрия

живот, на който беше способна. Кой би могъл да иска повече от това?

Заедно с възхода на извънземната мощ онова, което представляваше личността

на момчето, продължаваше да изчезва. Итън напразно се опитваше да се задържи -

чувстваше се така, все едно е много уморен и се мъчи да остане буден след

извънредно тежък ден. Рано или късно сънят щеше да го отнесе в прегръдките си

изцяло и завинаги, без значение колко се стараеше да се бори с него. И борбата не

беше просто безполезна, но и вредна. Миротворецът си имаше задача. За него това

тяло беше просто съд. Миротворецът го беше вдигнал от мъртвите и го крепеше

живо досега, но момчето, което се наричаше Итън Гейнс, беше просто мъничка

песъчинка в космоса. Беше смъртно същество, разбираше го и го приемаше. Не без

тъга обаче - все още беше достатъчно човек, за да я усеща, и знаеше, че ще му липсва

животът, без значение колко тежък бе станал.

Извънземното присъствие в него му носеше странни способности. Не само

успяваше да си представи проследяващото устройство на мъглявите и да усети лъча,

който окото му насочва към него, но знаеше и колко близо или далеч се намират

горгонските и мъглявите армии и кораби. Усещаше и хората, скупчени в малките

градчета, покрай които минаваха, сред планините по пътищата около Междущатска

70. Виждаше покриви и тук- там по някоя църква и му бяха нужни само секунди да

разбере дали там се крият хора - неизменно ги намираше на някакво по-централно

място, където съжителството означаваше оцеляване, а изолацията - смърт.

Миротворецът изпитваше голямо уважение към тези хора, които бяха оцелели много

по-дълго, отколкото би следвало при такива ужасни обстоятелства. Би искал да

поспре и да се убеди, че парцаливите и изтощени бежанци имат достатъчно храна и

вода, но трябваше да обръща внимание на по-големите цели... И Итън осъзна, че е

замесен и фактор време: че трябва да стигне до Уайт Меншън колкото се може по-

скоро, макар че може би и самият миротворец не разбираше напълно защо.

Повечето от малките градчета, които подминаваха и съзираха от междущатската

магистрала, бяха за Итън студени и безжизнени. За него от тях се разнасяше

ръждивата желязна миризма на насилие - на човеци, обърнали се срещу събратята си

в битката за храна и укритие. Или пък издаваха гнилата плътска миризма на сиваци,

скрити в мазетата и по разни влажни местенца.

До Итън Ники се размърда тромаво на седалката си в отговор на поредната

ударила наблизо светкавица. Отвън не се виждаше нищо, мракът бе погълнал света.

Ръката й напипа тази на Итън и тя си спомни, че преди време толкова се боеше от

него и беше на косъм да разкаже на Оливия, че според нея трябва да бъде свален от

автобуса и изоставен. Сега се срамуваше от това. Толкова се беше страхувала, че ще се

окаже маскиран горгон или мъгляв, а сега разбираше, че е човешко хлапе, но

всъщност не е, че е бил човек и сега е на служба при друг извънземен, който се