Читаем Границата полностью

отзад, още по това как приятелката му си пое дъх, веднага разбра, че нещо не е наред.

Попита:

- Едно ли е или са много?

Минаха няколко секунди, преди да получи отговор. Накрая Дейв каза:

- Само едно.

- Колко е голямо?

- Ами... към дванайсет- тринайсет инча. Около десет дълго. Почти в средата

между плешките ти.

Джей Ди изсумтя - смес от пъшкане, недоволно мърморене и приглушено

проклятие. Дори и той не знаеше какво точно иска да изрази. Дъждът беше потоп и

мъчение. Чувстваше се замаян, но и мъчително наясно за болезнените пробождания

по тялото си.

- Не мисля, че има нужда да си свалям панталоните - каза, опитвайки се да си

придаде безгрижие, което да не натежи на другите. Облече се отново, закопча си

ризата с изумително стабилни ръце и спретнато се загащи. Додаде. - Благодаря ти,

Дейв. Можеш да махнеш лампата.

- Какво има? - попита Джеферсън напрегнато. - Какво е това нещо на гърба му?

- Млъквай - отвърна Дейв. - Никой не ти е разрешил да говориш.

- Ами, хм... мисля, че имам право да...

- Казах ДА СИ ЗАТВАРЯШ ПЛЮВАЛНИКА! - изрева Дейв и връхлетя Джеферсън

Джерико, преди някой да успее да го спре.

И Оливия, и Хана се опитаха да се намесят, но биячът беше стиснал мръсната

кафява тениска на пастора и го разтърсваше като лудо куче кървав кокал. За момент

изглеждаше, че се кани да го фрасне в лицето с маслената лампа, която държеше.

- Млъквай, млъквай, млъквай!

Джеферсън се сви на седалката - този тип явно беше откачил!, - а двете жени

дърпаха Дейв и въпреки крясъците и тътена на дъжда Джей Ди успя да пробие гнева

му:

- Вината не е негова. Не е ничия. Пусни го, Дейв. Хайде, пусии го.

Дейв не отпусна хватката си, макар че спря да раздрънква мозъка на Джеферсън

в черепа му.

- Пусни го - повтори Джей Ди и този път го каза с мрачна решителност, която

накара Маккейн да откопчи пръсти от дрехата на пленника си и да отстъпи.

- Защо! - попита.

Не беше въпрос, насочен към някого от автобуса, но и пътниците не можеха да

му отговорят. Беше призив към Господ или Съдбата, или който там хвърля заровете в

тази откачена игра на Живот. Итън беше видял сивите петна по крака на Джей Ди и

гърба му също толкова добре, колкото всички останали, и знаеше какво означава

това. Изглежда кръвта бе спряла да циркулира на тези места и плътта бе започнала

да умира. Предстоеше да се роди нов сивак - това беше само началото на промените.

- Е- обади се Джей Ди, който не смееше да погледне спътниците си и се взираше

в пода. Въздъхна тихичко. - Приятели... не смятам, че ще завърша това пътуване

заедно с вас.

- Направи нещо! - Дейв запрати командата по Итън, който безизразно се взираше

в него, без да знае как да реагира. Продължи: - Да, ти. Господарю на вселената или

какъвто там майната му си... - очите му бяха потъмнели и устата - изкривена в

безпомощен гняв. - Излекувай го. Поправи го. Каквото там правиш. Не го оставяй да

стане един от тях!

Цялото внимание бе съсредоточено върху Итън, който усещаше почти

всепоглъщащата болка на обкръжаващите го. Джон Дъглас беше нещо повече от

приятел за Дейв, Оливия, Хана и Ники - беше им скъп досущ като изгубените

любими. Беше техен спътник в тези земи на отчаянието и винаги им бе подавал ръка,

когато имаха нужда. Не можеха да понесат този миг, той смазваше сърцата им,

понеже го бяха обичали и знаеха... знаеха...

- Той не може да ме оправи - каза Джей Ди, който вдигна поглед към Дейв. - Не

го обременявай с този товар!

- Той е пришълец от космоса - отвърна биячът, ако това можеше да се брои за

отговор. - Ако може да предизвика земетресения и да убива чудовища с мисъл...

значи може да те излекува. Нали, Итън? - Умолителният тон на въпроса му без

съмнение беше максималният жест, на който бе способен мъж с каменната твърдост

на Дейв Маккейн.

И отговорът на Итън - онзи, който бе получил, когато се запита дали може да

направи нещо, беше: „Не, не можеш“. Не се налагаше да го изрича на глас обаче,

понеже Джон Дъглас го каза вместо него.

- Не е способен на това, Дейв. Боже... ще ми се да можеше. Но ако беше

способен... щеше да помогне на онези тримата, които... - докторът спря за момент, за

да се овладее. Дъждът блъскаше по автобуса и сред планините трещяха гръмотевици.

– Ще трябва да ви напусна. Не го моли повече за това. Не с тази задача в дошъл при

нас.

Дейв се накани да възрази, да продължи упорито напред като бик - единствения

познат му начин, - но погледна към Итън и после към Джей Ди и видя, че не,

извънземното може да прави какви ли не чудеса, да дойде на тази планета на лъч от

светлина или през врата към друго измерение, може да вдигне земно момче от

мъртвите или поне от прага на смъртта и да го кара да диша и върви като

галактическа марионетка, за да изпълни задачата си, може да долавя наличието на