Читаем Сити полностью

— Мисля обаче, че си взел правилното решение. Знам, че ми е лесно да го кажа, защото нямам никакви финансови проблеми, но не мисля, че би могъл да работиш в „Декер“ и едновременно с това да си щастлив.

— А какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна.

— Много неудобен въпрос.

— Съжалявам. Не трябваше да те питам.

— Не, всичко е наред. Мисля, че все още се мъча да докажа на себе си, че мога да върша добре тази работа. Не искам да се предавам. А и понякога, в дни като този, работата сякаш си струва.

— Е, късмет — казах и вдигнах чашата.

— И на теб — отвърна тя и също вдигна своята. — Ще ми липсваш.

Думите увиснаха във въздуха. За миг тя се смути, сякаш искаше да ги върне, но после като че ли размисли и се отказа. Гледаше ме право в очите, сякаш смисълът на думите й би трябвало да ми е съвсем ясен, също както и че тя не дава пет пари, че знам това.

Сърцето ми подскочи. Гъмжилото в ресторанта изчезна от зрението и слуха ми. Остана само Изабел, пред мен.

Мълчахме и двамата. Мисля, че се захилих глупаво. Изабел заби поглед в масата, докато й сервираха супата, после вдигна поглед и ми се усмихна. Сякаш потънах в тази усмивка, в тези големи тъмни очи.

После тя се изкикоти и двамата се отпуснахме и започнахме да ядем.

Пътят на таксито до хотела ни отне половин час. Беше късно, денят се бе оказал дълъг и двамата бяхме уморени. Изабел положи глава на рамото ми и притвори очи. Седях неподвижен, страшно напрегнат от допира на тялото й. Лек аромат на парфюм, който вече свързвах единствено с нея, се носеше около нас. Кичур от тъмната й коса се разпиля по брадичката ми. Не го махнах.

Когато таксито спря пред хотела, тя отвори очи. Беше полунощ. Асансьорът ни чакаше. Този път и двете ни стаи бяха на един и същи етаж. Асансьорът плавно потегли нагоре и Изабел задържа очи върху моите и се усмихна срамежливо.

След една безтегловна минута се озовахме в стаята й. Тя ме гледаше как се събличам. Ръцете ми трепереха от вълнение и възбуда. Пръстите ми не успяваха да разкопчават ризата и панталоните.

Тя се засмя. Дрехите й се плъзнаха от тялото й без видимо усилие. Тя приседна гола на леглото. Единият й крак беше подгънат под нея, малките й гърди бяха вирнати към мен. Целунах я. Устните й бяха меки и податливи, а езикът й — бърз. Тя ме докосна и аз изстенах. Привлякох я към себе си; дланите ми затанцуваха по тялото й. Тя затрепери под ласките ми.

В следващия миг тя ме възседна, тялото й заплува върху моето, обляно в бледото сияние на отсрещната улица. После се отпуснахме. Тя ме загледа с тъмните си очи, полускрити зад кичурите коса. Въздъхна и положи глава върху бумтящите ми гърди.

Притиснах я към себе си.

— Беше чудесно, Ник — каза тя след няколко минути.

— Мммм.

Тя прокара пръст по белега на гърдите ми, той вече бе почти зараснал.

— Не си отивай. — Тя се плъзна по тялото ми и се измъкна от леглото.

Гледах я как прекосява стаята до банята. Тялото й беше гъвкаво и се гънеше, докато вървеше.

След минута тя се върна, наля си чаша минерална вода от бутилката върху бюрото и седна до мен с кръстосани крака.

— Не гледай!

— Извинявай. Трудно е човек да се сдържи.

— Ще получа комплекси заради теб.

— Не ставай глупава. Ти си съвършена.

— Знаеш ли, аз съм може би единствената жена в Рио, която не си е правила козметична операция.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Всяка го прави.

— И какво ще си коригираш?

— О, първо това. — Тя посочи нослето си. — И после — задникът ми има нужда от малко повдигане. Ето тук. Иначе гърдите ми са си наред.

— Да, гърдите ти са наред. Страхотни са — казах със заядлива ирония.

Тя ме цапна с една възглавница.

Седнах до нея и отпих от водата й.

— Знаеш ли, през последните две седмици не можах да разбера какво мислиш за мен.

— Харесвах те — каза тя.

— Надявам се да е така — усмихнах се. — Но се държеше на разстояние. Не мислех, че имам кой знае каква възможност.

— Съжалявам. Прав си. Искам да кажа, че исках да се виждаме повече с теб, но не желаех да завързвам отново връзка на работното си място. Така че… просто бях объркана.

Бях на косъм да я запитам дали именно решението ми за напускане не я е накарало да дойде при мен, но това щеше да е нечестно, а аз определено не исках да бъда нечестен спрямо нея. Особено сега.

Но тя каза „отново“. „Отново връзка на работното си място.“ Ами ако?…

— Джейми ми каза нещо, което не разбирам — казах.

— Това не ме изненадва.

— Ставаше дума за теб и Едуардо.

Изабел отметна глава и се разсмя.

— Но ти не му повярва, нали?

— Просто не можех да си го представя. Виж, да беше Рикардо, по бих му повярвал.

За миг тя се напрегна. При по-обичайни обстоятелства нямаше да го забележа. Но след това, което бях изпитал само преди няколко минути…

— Значи с него?

Първата й реакция беше да го отрече. Но тя проумя, че вече е късно.

— Да.

— О!

— Не продължи дълго.

— Няма нищо. Не си длъжна да ми даваш обяснения. Не ми влиза в работата.

— Не, искам да ти разкажа. Искам да го споделя с някого.

— Добре. Кажи ми.