Читаем Сити полностью

— О, всичко е било съвсем случайно. Било на някакво увеселение в Каракас. Другото момче било пияно и се нахвърлило върху Рикардо, който заговарял приятелката му. Рикардо го ударил по-силно, отколкото предполагал, и момчето се прекатурило през балкона четири етажа по-долу.

— Значи Едуардо няма нищо общо със случая.

— Не съвсем. Имало е свидетели и те били приятели на студента, не на Рикардо. Полицията дошла и Рикардо се озовал в затвора. Тъкмо вече се канели да го обработят, за да получат „признанието“ му, когато Едуардо успял да оправи нещата.

— Как?

— Не знам. Дори още тогава на Едуардо са му идели отръки тия неща. И Рикардо бил освободен.

— Предполагам, че Рикардо ти е разказал този случай?

— Да. Той още се чувства виновен за това. И е благодарен на Едуардо.

— Сигурен съм, че е. — Съчувствах му. Ясно си спомнях една нощ в Оксфорд, когато Джейми се бе сбил с двуметров ръгбист от кейптаунския университет. Ръстът никога не притесняваше Джейми — това дори придаваше повече мощ на крошетата му. Южноафриканецът се бе заклатушкал към пътя. Някакъв фургон профуча по пустата Хай стрийт и закова спирачки. Блъсна южноафриканеца, но леко, и за голям късмет нямаше тежки наранявания. Но ако реакциите на шофьора се бяха оказали малко по-бавни…

— Между двамата сякаш съществува някаква много особена връзка — казах. — Значи това е било причината.

— Не е само това. Мисля, че голяма част се дължи и на баща им. Явно е бил доста преуспяващ бизнесмен. Братята много рядко го виждали, също и майка си, която прекарвала времето си, харчейки парите, печелени от мъжа й. Рикардо обожава баща си. Твърди, че винаги се е опитвал да му се доказва, но баща му никога не го забелязвал, така че Рикардо полагал още повече усилия.

— Да. Той самият ми спомена нещо подобно. Но какво ще кажеш за Едуардо?

— Мисля, че Рикардо е аржентинец, а Едуардо — венецуелец. Доколкото разбирам, майка им искала Едуардо да учи във Венецуела. Рикардо никога не е живял там като възрастен, но Едуардо е прекарал голяма част от живота си там. Лъскавите дрехи, коли, скутери, момичета, апартаменти в Маями. Той е типично венецуелско баровче.

— Има страхотна кола.

— Колко пъти се е мъчил да ме вкара в нея!

Ухилих се. Не можех да го обвинявам за това.

— Така или иначе — продължи тя, — бащата на Рикардо се запил. В началото на осемдесетте бизнесът му започнал да запада със срива на цените на нефта и той потърсил утеха в алкохола. Починал на шейсет и две години. Тогава Рикардо бил на двадесет и седем. Знаеш колко сериозно гледа на нещата Рикардо. Мисля, че е взел върху себе си отговорността да се грижи за майка си и за брат си. Особено за брат си. Едуардо се е набърквал в какви ли не неприятности покрай наркотиците. Рикардо намерил парите за някаква много модерна клиника в Америка и убедил Едуардо да се лекува.

— Значи Рикардо винаги е измъквал Едуардо от всякакви неприятности?

— Това е било взаимно. И двамата си дължат много услуги един на друг. Не съм сигурна дори дали се обичат. Едуардо смята брат си за прекалено пунктуален и маниак на тема дисциплина. Но той е особено ревнив към успехите на брат си и иска да бъде част от тях. Рикардо пък смята брат си за прекалено разхайтен и за заплаха за себе си, както и за останалите. И двамата са прави, разбира се. Но като резултат и двамата мислят, че трябва да са близо един до друг, за да си помагат.

— Значи и двамата се нуждаят един от друг?

— Така си мислят те. Според мен ще е по-добре и за двамата да си нямат никаква работа един с друг.

Тя се измъкна от леглото и се приближи до прозореца. Последвах я с поглед.

— Гледай — проговори тя. — Сега ще наблюдаваш класическа буря в Рио.

Станах и я приближих, прегръщайки я отзад. На хоризонта се издигаше черна ивица. Тя бързо се разрастваше в буреносна пелена от облаци, които бързо приближаваха града. Вятърът, който духаше през отворения прозорец, се усили. Градът, само допреди минута огрян от слънцето, се сви под облаците. После черният фронт се добра и до нас, затули небето и ни засипа с истински порой. Оставихме гигантските капки да нахлуват в стаята през отворения прозорец. Под нас дворът на хотела избухна в хиляди миниатюрни гейзерчета, а повърхността на плувния басейн се накъдри в милиарди ситни водовъртежи.

— Господи, каква гледка! — възкликнах.

— По-добре да тръгваме. При такава буря движението в Рио става истински кошмар.

Изкъпахме се, облякохме се и после се вмъкнахме в едно такси под един от белите чадъри на хотела. Докато се намествах на задната седалка след Изабел, ми се стори, че зърнах някакво познато лице и се обърнах да погледна. Таксито вече потегляше.

— Какво има? — попита тя. По носа й се стичаха капчици дъжд.

— Шофьорът на колата отзад. Бих могъл да се закълна, че чакаше някого на летището тази сутрин.

— Къде? — Тя също се извърна да погледне.

Дъждът биеше бясно по задното стъкло, образувайки водна завеса.

— Не мога да го видя вече. Нито колата му. Мисля, че беше фиат. Син.

И двамата се напрегнахме да зърнем нещо през вихрушката. Нищо.

— Сигурен ли си?