— И за онези момичета. Не съм правил нищо с никое от тях. Просто само си говорехме, знаеш.

— Сигурен съм в това.

— Няма да кажеш на Кейт, нали? Искам да кажа, че и ти трябваше да останеш.

Едва сега проумях защо Джейми така се бе противил на заминаването ми. Той искаше да бъда съучастник в престъплението му. Така щеше да се чувства по-добре.

Въздъхнах.

— Няма да кажа на Кейт — обещах му. Наистина нямаше да й кажа. Дори и в това мрачно настроение, в което бях изпаднал, никога не бих го забил на приятел по този начин.

— Добре. — Джейми видимо се поуспокои и отиде на бюрото си.

Рикардо го замести след секунда, дръпна един стол и седна.

— Нещо закъсняваме тази сутрин, а?

— Съжалявам — отвърнах.

— Каквото и да си правил предната нощ, в седем трябва да си на линия. Това е неписан закон тук. По-точно, въпрос на гордост.

— Събраха ми се две нощи една след друга — казах.

— О, да, забравих за полския ти приятел. Между другото, изпитах истинско удоволствие като видях колко бързо беше обявена девалвацията. Добре. Работата обаче е там, че понякога се налага да караш седем последователни нощи като тази, особено когато си в командировка.

Доста меко дърпане на ушите. Просто предупреждение. Но това вече не ме засягаше.

Трябваше да му го кажа в този момент, докато все още бях изпълнен с решимост. Преди да размисля по-обстойно над решението си. Странно, но с Рикардо пред мен решението изведнъж взе да придобива много личен характер. След доверието, което ми беше оказал, аз го подвеждах.

Стига. Най-добре да му го изтърся и край.

Но той вече бе преминал на друга тема.

— Време е вече да свършиш някоя истинска работа. Изабел заминава за Бразилия и аз бих искал да я придружиш.

Затворих си устата и заслушах.

— В Сао Пауло страшно искат да напреднат със собствената си сделка за фавелите. А и това ще е добра възможност да убедим приятелите си в Бразилия за достойнствата на Мексико. Цяла седмица слушаш Джейми да говори за сделката, така че вече би трябвало да я знаеш наизуст.

Да замина за Бразилия. С Изабел. Това изглеждаше много привлекателна идея. Може би оставката ми можеше да изчака завръщането ми оттам.

— Ако нямаш нищо против, разбира се — добави Рикардо. — След онзи случай с теб там бих те разбрал, ако имаш резерви.

Разсъждавах трескаво. Щях да съм наред в Бразилия дотогава, докато внимавах къде ходя и какво правя. А и макар че планирах да се махам от „Декер“, не исках да показвам нито на Рикардо, нито на себе си, че съм страхливец.

— Не, всичко е наред. Кога тръгваме?

— Довечера.

— Довечера!?

— Какво ти става? Тази сутрин нали се излежава до късно?

Той се усмихна и се върна на бюрото си. Хвърлих поглед към Изабел, която бе слушала разговора ни.

— Имаш ли нещо против? — запитах я, без да мисля. Подозирах, че поддържа дистанция помежду ни през последната седмица, а и ясно ми бе дала да разбера, че не се възхищава от подвизите ми предната нощ.

Тя обаче се усмихна.

— Разбира се, че нямам нищо против. А и освен това всичко е логично. Ти познаваш сделката в Рио с подробности, а и знаеш много повече за чудесата на Мексико от мен.

Иронията в гласа й не можеше да се скрие.

— Да, прекрасна възможност за инвестиция — казах.

Тя събра купчина документи от бюрото си и ми ги връчи.

— Ето, копирай ги. Прочети ги. Ще се видим на Хийтроу, трети терминал, в осем и половина. Самолетът излита в десет. Аз ще взема билетите.

— Добре — отвърнах и се запътих към фотокопирната машина.

По-късно, вече на излизане, се отбих до бюрото на Джейми.

— Заминавам. Тази нощ ще летя за Бразилия.

— Наистина ли? — Той се навъси. — Този път внимавай.

— Не се тревожи. Ще внимавам.

— С Изабел ли пътуваш?

— Да.

— Е, тогава приятно забавление — ухили се той.

Бях на косъм да му отговоря: „Благодаря“, но спрях навреме.

— Е, ще видим — отвърнах накрая.

16.

Самолетът започна да снижава към Сао Пауло. Погледнах през илюминатора втората най-голяма столица в света. Двадесет милиона души! Ниски къщи с червени покриви се простираха докъдето ми стигаше погледът. Разпръснати сред тях като кълнове в ранна пролет стърчаха стотици, ако не и хиляди небостъргачи. Бяха групирани на букети, сякаш небрежен сеяч ги бе посял напосоки. На хоризонта, между червеното и кафявото на града, от една страна, и синьото на небето, се простираше гъста тъмносива ивица смог. Със снижаването ни ландшафтът започна да се разчленява на сива ивица река и десетки индустриални комплекси. Прелетяхме над езеро в изключителен лимоненожълт цвят. Господ бе сътворил Рио в прилив на вдъхновено въображение, докато човекът бе създал Сао Пауло без дори и капчица от него.

Сао Пауло е деловият и финансов център на Бразилия. Жителите му, които се наричат паулистас, с гордост сравняват града си с Ню Йорк, и наистина, дългите авенюта с подредени от двете им страни небостъргачи изглеждат впечатляващо комерсиални. Хора в костюми щъкат напред-назад, а движението по огромната мрежа от магистрали на Сао Пауло е особено интензивно. Но понеже трябва да се върши работа и да се правят пари въпреки жегата и убийствената влага паулистите не спират нито за миг.