Читаем Сити полностью

Той отвори вратата и в апартамента се заточи умопомрачително шествие от зашеметяващи жени с всички цветове на кожата и косата, всички до една в разголени, но скъпи рокли за коктейли. Мъжете мигновено се преобразиха, шумът се увеличи, бутилките шампанско загърмяха като картечни откоси. Възбудата стана почти осезаема.

Останах като парализиран в креслото си. Едуардо прегърна през кръста високо червенокосо момиче с изключително дълги крака и го насочи към мен.

— Ник, това е Мелани, Мелани, запознай се с Ник. Тя е страхотно момиче, Ник, сигурен съм, че ще я харесаш. — После, за голямо мое облекчение, се отдалечи.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — отвърнах, като се усмихнах учтиво и я игнорирах.

Тя отпи от шампанското си и забъбри нещо, но аз не отговорих. Бях много уморен и страшно ми се искаше да се прибера. Никое от тези момичета не можеше да ме заинтригува така, както Изабел, и изкуствеността на ситуацията ме караше да се чувствам отвратително. Гледах как елегантно облечените богати мъже, всичките със съпруги или приятелки, говорят оживено с тези жени, които познаваха едва от няколко минути. Две двойки, защото вече се бяха оформили и такива, започнаха да танцуват, бавно и плътно долепени. Догади ми се.

Изправих се, усмихнах се учтиво на червенокосата, взех си сакото и се насочих към вратата.

— Ник!

Джейми се изтръгна от една блондинка и се втурна към вратата. Зачаках.

— Ник, къде отиваш?

— Вкъщи.

— Виж, остани. На Едуардо никак няма да му хареса, ако си тръгнеш точно сега. Стига де, та ти дори не си женен.

— Може би точно затова не ми се остава — казах. — А Едуардо може да го духа.

На следващата сутрин се събудих късно, в девет. Направих си кафе, изядох две препечени филии и прочетох вестника. Полската девалвация беше на страница осма. Още пари за „Декер“. Допих си кафето, излязох от къщи и се запътих по склона на Примроуз Хил с неговите миниатюрни черни стълбове за улично осветление и жълти нарциси. Беше студен ден за май и вятърът караше кожата ми да настръхва. Но пък беше освежаващо.

Седнах малко под билото на хълма и загледах панорамата на Лондон. На преден план виждах огромната чудата волиера на лондонската зоологическа градина, а отвъд нея бяха катедралата „Свети Павел“ и небостъргачите на Сити. Още зад тях, едва видима през разлистените дървета на хълма, стърчеше Канари Уорф.

Хората от „Декер“ вече работеха с пълна пара и сигурно се преструваха, че увеселението от предната нощ не се е отразило по никакъв начин на работоспособността им. И сигурно се споглеждаха многозначително, докато лъжеха клиентите си какво прекрасно място за инвестиции е Мексико и докато умножаваха сделките и печалбите.

Прехвърлих последните няколко седмици. Сделката с фавелите, прането на пари, изритването на Дейв, лъжите ми към Войтек, помията от предната нощ. Можех да ги приема всяко поотделно, но така накуп ме караха да ми се повдига.

Не се вписвах в схемата. Можех да се преструвам, че ставам, но не за дълго. Или пък бих могъл да се променя, както бе направил Джейми. Така да се променя, че лъжите да ми доставят удоволствие, да игнорирам онова, което трябва да се игнорира, и да правя онова, което трябва да се прави. Ако съзнанието ми не можеше да го приеме, тогава трябваше да променя съзнанието си.

Или да се махна.

Дали това не беше бягство от моя страна? Дали причината не се коренеше в това, че не можех да се справям с реалния свят, със света на комерсията?

Откровено казано, не мислех така. Нямаше съмнение, че нападението на плажа Ипанема ме бе разтърсило здраво. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че бях направил грешка с постъпването си на работа в „Декер“. Голяма грешка. Аз съм горд и не обичам да си признавам грешките. Тук обаче не можех да си заровя главата в пясъка.

А както казваше Рикардо, добрият търговец знае кога да се примири със загубите си. Този момент бе дошъл.

Наближаваше единайсет, когато стигнах до бюрото си. Кимнах на Изабел.

— Снощи сте си изкарали добре, а? — каза ледено тя.

— Не съвсем. Всъщност не ми хареса никак и си тръгнах още в самото начало.

— О, разбирам — каза тя и се върна към работата си.

Не ми повярва, разбира се. Току-що бях изтърсил една от ония лъжи, които хората от „Декер“ така лесно изричаха. Това ме ядоса.

Замислих се дали да не й кажа какво решение съм взел, но после се отказах. Вероятно щеше да ми каже, че съм глупав, че трябва да приемам нещата такива, каквито ги виждам. И щеше да има сериозни основания. А аз вече бях взел решението си и никак не ми се искаше да се отказвам от него.

Джейми се втурна към мен. Изглеждаше готов да избухне всяка секунда.

— Ник, колко е часът, а? Всички сме тук от седем. Трябва да покажеш, че нощ като предната не може да навреди на трудоспособността ти.

— Не, не трябва — отвърнах.

Джейми ме изгледа така, сякаш му говорех на инат.

— Така или иначе, като стана дума за снощи… — почна той, вече преминавайки на конспиративния си шепот. — Знаеш, че не вземам наркотици. Само когато се налага. Като снощи.

— Знам — отвърнах мрачно.