Читаем Сити полностью

Плажът беше претъпкан с чудесни кафяви тела. Всички мъже бяха със страхотни мускули, резултат от упорити тренировки, а жените имаха гладка и мека кожа, покрита със загар, която се подсилваше от бикините, разкриващи почти всичко. В Бразилия задникът е всичко и банските костюми се произвеждат именно с тази цел — да го разкриват в цялата му прелест.

Изабел беше облякла бански със седефен цвят и изглеждаше зашеметяващо. Човек много трудно можеше да се сдържи да не я оглежда. В действителност беше невъзможно, така че дори и не направих опит да се сдържам.

Най-интересното обаче беше, че никой не лежеше проснат на пясъка или с книга в ръка, както обикновено се прави на европейските плажове. Хората седяха, клечаха или стояха прави и разговаряха. Това вдигаше доста шум. Затворих очи и цялата тази гълчава от писъци, смехове и бръмчене на мобифони сякаш ме пренесе в някое пренаселено кафене.

Имах чувството, че на плажа няма човек, който да не познава Изабел, и всички се отнасяха приятелски с мен. Въпреки абсурдно бялата ми кожа бързо започнах да се чувствам като у дома. В местните бистра бирата беше в изобилие и аз скоро се отпуснах, разтопен от приятелската топлина на бразилската гостоприемност.

С интерес наблюдавах Изабел и приятелите й. Тя изглеждаше много по-отпусната, отколкото в „Декер“. Усмихваше се и се смееше, беше очарователна. Изглеждаше така, сякаш истинската Изабел, тази Изабел, която бях познал нощес, внезапно се бе измъкнала изпод тъмната сянка на „Декер Уорд“.

В четири си тръгнахме към хотел „Палас“ на Копакабана. Спряхме на едно кръстовище. На ъгъла до колата си се бяха изправили двама полицаи. Носеха бейзболни шапки и тъмни очила, имената им бяха изписани на табелките върху гърдите им. Две момичета се опитваха да измият прозорците им, но без особен успех. Зад тях един висок, небрежно облечен мъж се бе облегнал на една паркирана кола. Полицаите пушеха цигари и се правеха на незаинтересовани.

После минахме покрай плажа Ипанема и мястото, където ме бяха наръгали. Фавелата върху скалите над плажа изглеждаше оживена, но миролюбива. Там някъде се намираха и нападателите ни.

Изабел видя как се напрегнах и ми стисна ръката.

— Опитай се да го забравиш.

— Трудно ми е.

Остатъкът от пътя прекарахме в мълчание.

В хотела влязохме в стаята ми. Отново се любихме. Редувахме задъхани епизоди с отморяващи плавни движения; телата ни сякаш излъчваха електричество, натрупано от пясъка и слънцето. По-късно, с косата на Изабел пръсната върху гърдите ми като меко и ефирно одеяло, й зададох въпроса, който внезапно бе станал от извънредна важност за мен.

— Изабел?

— Да?

— Мога ли да те виждам пак? Искам да кажа, когато се върнем в Лондон?

Тя вдигна глава и ми се усмихна.

— Разбира се.

Привлякох я към гърдите си.

— Добре.

Докато я галех по косата, си мислех в какво ли щеше да се превърне връзката ни. До този момент взаимоотношенията ми с Джоана бяха единствената сериозна връзка в живота ми. Връзка, продължила пет години — пет години, които сега ми изглеждаха пропиляно време. Разбира се, че бяхме имали и хубави моменти, но нямах някакви особени спомени за тях. Единственото, което бе останало в паметта ми, бяха дребните боричкания за безсмислени неща, в които винаги бях отстъпвал. Джоана не беше от хората, за които си струва да се съжалява, така че когато забягна в Америка с Уес, аз се бях зарадвал на отново спечелената си независимост.

От онзи момент бях избягвал всякакви сериозни взаимоотношения. Бях излизал с жени, но никога не бях се обвързвал. Страхувах се от сериозна връзка и ценях много силно независимостта си.

Досега.

Изабел коренно се различаваше от Джоана, или поне от онази Джоана, която си спомнях. Тя беше силна, независима жена, но също така беше и естествена, топла, открита. И много красива.

Струваше си да поема риска, поне така се убеждавах, като че ли можех да владея чувствата си към нея. Разбира се, че не можех. Отдавна бях хлътнал. Гледах с оптимизъм на предстоящите ни месеци заедно.

Но разбира се, трябваше да се вземе предвид и работата. Макар и „Декер“ да изглеждаше много далеч, на следващия ден трябваше да се връщаме в Сао Пауло, за да довършим работата си. След това щяхме да се върнем в Лондон, където тя щеше да продължи работата си в „Декер“, а аз щях да напусна. Чудех се как ли щеше да го възприеме Рикардо. Едва ли щеше да му е приятно, в това бях сигурен. А Едуардо? Целият потреперих при мисълта за него.

— Вярно ли е, че навремето Едуардо е убил човек? Някакъв студент? — попитах я.

Изабел не ми отговори веднага; остана с глава положена върху гърдите ми. Накрая каза:

— Не, не е вярно.

— Не би ме изненадало, ако е бил той. Но предполагам, че това е поредният мит.

— Не съвсем.

Чаках я да продължи.

— Всъщност Рикардо е убил студента.

— Рикардо?

Тя се надигна на лакът върху гърдите ми.