Момичето със сивата рокля бързо се изправи и изтърси пръстта от полите си. Тобиас вече не виждаше очите ѝ, бе свела глава. Тя вдигна мотиката от земята и тръгна бързо натам, откъдето идваха гласовете, които я бяха повикали. Тобиас лежеше притихнал, не смееше да помръдне и изчака така хората зад ограждението да се скрият. Момичето се присъедини към тях и всички влязоха в една от оранжериите. Имението пак опустя. Тобиас се измъкна от скривалището си и вдигна последната бележка. Сложи я в джоба си и я извади чак когато си намери още по-скришно място, малко по-навътре в гората. Пръстите му леко трепереха, докато разгръщаше листчето. Видя какво е написала и го полазиха тръпки.

„ДА. ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.“

Бързо пролази обратно към оградата. Там нямаше никого. Тобиас не знаеше какво да прави. Беше се отправил на мисия, но мисия само наужким, във въображението му.

Случилото се не беше наужким.

Беше истина.

Момичето със сивата рокля съществуваше. Беше жадна и не ѝ разрешаваха да говори. А сега го молеше за помощ.

Тобиас свали раницата от гърба си и се насочи със спокоен ход към възвишението, откъдето се разкриваше гледка към имението.

28.

Миа Крюгер се събуди с усещането за нечие присъствие. Не успяваше да отвори очи, продължаваше да лежи като в мъгла, полубудна, полунасън. С усилие отлепи клепачи, колкото да установи, че е сама. Нямаше никого освен нея. Потискаща бе мисълта, че сега животът ѝ представлява това. Хотелската стая и разследването. Беше ѝ все едно. Всичко това бе временно.

Ела, Миа, ела.

Така или иначе, скоро щеше да си отиде. Защо да се безпокои. Защо да мисли? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Неизвестно защо я болеше глава. След приема на различни опиати през последните няколко седмици си мислеше, че е имунизирана срещу такива детински болежки. Със Сюсане останаха до по-късно, отколкото предвиждаше, или отколкото двете предвиждаха — нали се бяха срещнали случайно — и попрекалиха с питиетата. Затвори очи и опита да се върне в съня си. Сънува Рогер Бакен. Той стоеше на покрива на хосписа там, в града. Татуираният орел вече не беше само на врата му, а покриваше почти цялото му тяло. Той се мъчеше да ѝ каже нещо, викаше, но тя не го чуваше. Шумът от уличното движение бе силен, а и някой настояваше да говори на ухото ѝ. Тя се опита да се обърне, за да види кой ѝ говори, кой ѝ шепне тези странни, непонятни за нея слова, но нямаше никого никъде. Рогер Бакен махаше с ръце, искаше тя непременно да го разбере, ала тя не чуваше нищо. „Ела тук — извика той. — Ела тук, долу!“ И после скочи. Бързо се понесе през въздуха надолу към нея. Татуировката се уголеми още повече, сега се простираше върху цялото му тяло и във въздуха около него. Ръцете му се превърнаха в криле. Краката станаха нокти. На главата му изникна клюн. Точно преди да се стовари върху нея, Рогер Бакен разпери крила и отлетя. Миа така и не разбра какво казва той. Образ от гробището. Надгробният камък на Сигри. Някой пак ѝ шепнеше нещо, незрим глас. Някъде в далечината забиха камбани. На един остров. Камбаните забиха на Хитра. Уж бяха металически звуци от вечността, пък идваха от телефона в джоба на панталоните ѝ до леглото. Тя се пресегна в просъница към източника на звука, докосна екрана и започна да говори, преди да се е събудила.

— Да? Миа на телефона.

— Извинявай, събудих ли те?

Беше Габриел Мьорк, новият. Онзи, сладкият, който се изчервяваше.

— Не. — Миа седна в леглото. — Колко е часът?

— Девет.

— Виж ти, рано си отишъл на работа.

Сега Миа се събуди. Сънят се стопи. На негово място се появи хотелската стая.

— Не съм се прибирал вкъщи.

— Божичко, да не си се пренесъл там?

Габриел се засмя.

— Е, не. Или май да, в някакъв смисъл. Имам да се запозная с много неща, чувствам се отговорен.

— Знам — увери го Миа.

Тя стана от леглото и вдигна щорите.

Нов пролетен ден в центъра на Осло. Деца на „Спикерсюпа“. Пенсионери по улица „Карл-Юхан“. Кралят в двореца. Политиците в Стуртинга. Всички бяха заети с ежедневните си дела и нейна бе отговорността това да не се променя. Отлично разбираше за какво говори новоназначеният хакер.

— Трябва и да поспиш малко.

— Добре съм така — продължи Габриел. — Свикнал съм да работя през нощта. Помислих си, че те интересува какво съм открил?

— Разбира се. — Миа спусна щорите.

Не беше съвсем готова да започне деня. Искаше ѝ се да се завърне в съня си. Какво ѝ бе извикал Рогер Бакен?

— Не съм полицай — извини се Габриел, — така че не знам кое е важно и кое — не.

— Няма значение — прозя се Миа. — Просто кажи.

— Добре — продължи Габриел. — Знаеш, че лаптопът имаше двама потребители.

— Рогер и Ранди.

— Да, Рогер и Ранди. И тук има нещо странно.

— Какво?

— Да вземем първо Рогер. Никакви изненади. Не си е служил много с лаптопа, не е бил PCdude.

— Как го нарече?

— Знаеш, използвал е лаптопа само за това, за което обикновено хората го използват.

— Като например?

— Имейл, коли и мотори. Точно, както очаквах.

— Кой му е писал? Има ли нещо интересно?