— От какво се страхуваш? — убеждаваше го Марко. — Ти си офицер. Възрастен човек си, командвал си кораб! Да не се боиш, че папата за десет минути ще ти промие мозъка?

„Не знам от какво се страхувам“ — помисли си Авила, вперил очи в простреляния си крак. Чувстваше се странно малък и безпомощен. През по-голямата част от живота си заповедите беше издавал той. Смущаваше го перспективата да се подчинява на чужди нареждания.

— Няма значение — накрая се предаде младежът и отново закопча предпазния си колан. — Съжалявам. Виждам, че ти е неловко. Не искам да те насилвам. — И посегна да запали колата.

Авила се почувства като пълен глупак. Та Марко всъщност беше дете, три пъти по-млад от него, без един крак, и се опитваше да помогне на друг инвалид, а той му отвръщаше с неблагодарност, скептичност и снизхождение.

— Не — спря го адмиралът. — Прости ми, Марко. За мен ще е чест да изслушам проповедта на този човек.

49.

Едмъндовата тесла модел X имаше огромно предно стъкло, което плавно се сливаше с покрива на колата някъде зад главата на Лангдън и му внушаваше дезориентиращото усещане, че е в стъклен балон.

Докато шофираше по минаващата през гористи местности магистрала на север от Барселона, Робърт с изненада установи, че скоростта им доста надхвърля максимално позволените сто и двайсет километра в час. Благодарение на безшумния електромотор и линейното ускорение скоростта почти не се усещаше.

На седалката до него Амбра съсредоточено браузваше в интернет на големия компютърен дисплей на таблото и съобщаваше на Лангдън горещите новини, които се разпространяваха по целия свят. Заплиташе се все по-плътна паяжина от интриги, например, че епископ Валдеспино пренасочвал средства за антипапата на Палмарската църква — който уж поддържал връзки с консервативни карлисти в армията и изглежда бил виновен не само за смъртта на Кърш, но и на Саид ал Фадл и рави Йехуда Кьовеш.

Амбра продължи да чете на глас и скоро стана ясно, че всички медии вече задават един и същи въпрос: какво толкова опасно може да е открил Едмънд Кърш, че видният епископ и консервативната католическа секта да го убият, за да му запушат устата?

— Потребителската аудитория е безпрецедентна — каза Амбра, като откъсна поглед от екрана. — Общественият интерес към това събитие е невероятен… като че ли целият свят е вперил очи в него.

В този момент Лангдън осъзна, че ужасяващото убийство на Едмънд навярно ще има обратен ефект. При целия този медиен интерес публиката на Кърш се разрастваше много повече, отколкото би могъл да си е представял футуристът. Макар и мъртъв, в момента той привличаше вниманието на цялото земно кълбо.

Това заключение още повече затвърди решимостта на професора да постигне своята цел — да открие петдесет и една буквената парола на своя приятел и да разпространи презентацията му.

— Хулиан още не е направил изявление — озадачено отбеляза Амбра. — Нито дума от кралския дворец. Изглежда ми странно. Имала съм лични контакти с тяхната пиарка Моника Мартин и знам, че тя държи на пълната прозрачност и разкриването на информацията преди пресата да има шанс да я изопачи. Сигурна съм, че Мартин настоява принцът да направи изявление.

Робърт си помисли, че Амбра е права. Като се имаше предвид, че медиите обвиняваха главния съветник на двореца по религиозните дела в заговор и може би даже в убийство, най-логичната реакция беше Хулиан да направи някакво изявление, та дори само за да увери нацията, че дворецът разследва обвиненията.

— Особено защото в момента на убийството бъдещата кралица на страната е стояла съвсем близо до Едмънд — прибави Лангдън. — Можеше да улучат теб, Амбра. Принцът поне трябва да заяви облекчението си, че си добре.

— Не съм сигурна, че изпитва облекчение — безизразно отвърна тя, затвори браузъра и се отпусна назад.

Робърт хвърли поглед към нея.

— Е, поне аз се радвам, че си добре. Едва ли бих успял да се справя сам с всичко това.

— Сам ли? — разнесе се по аудиоуредбата глас с британски акцент. — Май много бързо забравяме!

Възмутеният изблик накара Лангдън да се засмее.

— Едмънд наистина ли те е програмирал да си толкова докачлив и неуверен, Уинстън?

— Не — отговори компютърът. — Програмира ме да наблюдавам, да се уча и да имитирам човешкото поведение. Всъщност се опитах да проявя чувство за хумор, каквото Едмънд ме насърчаваше да развивам. Чувството за хумор не може да се програмира… трябва да се усвои.

— Е, добре усвояваш.

— Сериозно? — с умолителен глас попита Уинстън. — Би ли го повторил?

Робърт отново се засмя.

— Както вече казах, добре усвояваш.

Амбра отново беше отворила стартовата страница на дисплея — навигационна програма, показваща сателитно изображение, по което се движеше миниатюрен „аватар“ на колата им. Лангдън видя, че са минали планината Колсерола и вече излизат на магистрала Б-20 за Барселона. На юг от тях забеляза нещо необичайно, което привлече вниманието му — обширен залесен район насред града. Зелената зона имаше издължена аморфна форма и приличаше на гигантска амеба.

— Това Парк Гуел ли е?

Амбра погледна екрана и кимна.