— Типично в негов стил — отбеляза професорът, докато се настаняваше зад волана. — Скромността никога не е била от силните му страни.

— Той обожаваше тази кола — отвърна тя и седна до него. — Изцяло електрическа и по-бърза от ферари.

Робърт сви рамене и погледна супермодерното табло.

— Не си падам по коли.

Амбра се усмихна.

— Ще си паднеш.

48.

Докато юберът летеше на изток в мрака, адмирал Авила се питаше колко пъти по време на службата си във флота е приставал в Барселона.

Животът му преди огнения ад в Севиля сега му се струваше много далечен. Съдбата беше жестока и непредсказуема любовница, макар че в момента сякаш се намираше в някакво тайнствено равновесие. Същата онази съдба, която бе изтръгнала душата му в Севилската катедрала, сега му даряваше втори живот — ново начало, родено зад стените на една друга катедрала.

Каква ирония, че човекът, който го бе завел там, беше обикновен физиотерапевт.

— Аудиенция при папата ли?! — попита го Авила преди няколко месеца, когато Марко му подхвърли идеята. — Утре? В Рим?

— Утре, в Испания — отвърна рехабилитаторът. — Папата е тук.

Адмиралът го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— Медиите не споменават нищо за гостуване на негово светейшество в Испания.

— Имай малко доверие, адмирале — засмя се Марко. — Освен ако утре не си зает с нещо друго.

Авила погледна простреляния си крак.

— Ще тръгнем в девет — продължи младият мъж. — Обещавам нашето малко пътуване да е много по-безболезнено от рехабилитацията.

На другата сутрин Авила облече морската си униформа, която Марко донесе от дома му, изправи се на патерици и докуцука до стария фиат на физиотерапевта. Напуснаха паркинга на болницата и потеглиха на юг по Авенида де ла Раса, после излязоха от града и се качиха на магистрала H-IV.

— Къде отиваме? — попита обзетият от внезапна тревога Авила.

— Спокойно — усмихна се Марко. — Просто ми се довери. Ще отнеме само половин час.

Адмиралът знаеше, че поне още сто и петдесет километра нататък по магистралата няма нищо друго освен сухи пасища. Започваше да си мисли, че е допуснал ужасна грешка.

След половин час наближиха зловещия призрачен Ел Торбискал — някога процъфтяващо село, чието население наскоро се беше стопило съвсем. „Къде ме води, за бога?!“ След няколко минути слязоха от магистралата и завиха на север.

— Виждаш ли я?

Авила не виждаше нищо. Или неговият рехабилитатор халюцинираше, или собствените му очи остаряваха.

— Прекрасна е, нали? — попита младият мъж.

Адмиралът примижа заради слънцето и накрая зърна някакъв тъмен силует. Когато се приближиха, се ококори смаяно.

„Това… катедрала ли е?“

Присъствието на толкова голяма сграда щеше да е по-уместно в Мадрид или Париж. Авила винаги беше живял в Севиля, но нямаше представа, че тук сред пустошта има катедрала. Колкото повече се приближаваха, толкова по-внушителен изглеждаше храмът, чиято масивна бетонна ограда осигуряваше безопасност, каквато адмиралът бе виждал само във Ватикана.

Марко отби от шосето по късия път, който водеше до храма, и спря пред висок железен портал. Извади от жабката ламинирана карта и я постави на таблото.

Приближилият се охранител я погледна, после надникна в купето и се усмихна широко, когато видя младия мъж.

— Bienvenidos — приветства ги с „добре дошли“. — Qué tal, Marco?

Двамата се ръкуваха и рехабилитаторът представи Авила и обясни на охранителя:

— Ha venido a conocer al papa. — „Идва да се срещне с папата“.

Мъжът кимна и с възхищение погледна медалите на гърдите на адмирала, после им даде знак да влязат. Докато грамадният портал се отваряше, Авила имаше чувството, че е попаднал в средновековен замък.

Високата готическа катедрала, която се издигаше пред тях, имаше осем кули, всяка с триредна камбанария, и три огромни купола. Отвън беше облицована с тъмнокафяв и бял камък, което ѝ придаваше необикновено модерен вид.

Авила сведе поглед към пътя, който се разделяше на три успоредни платна, обточени с високи палми. За негова изненада наоколо беше пълно със стотици паркирани превозни средства — луксозни седани, разнебитени рейсове, окаляни мотопеди… какво ли не.

Марко ги подмина и продължи направо към предния двор на храма, където ги посрещна друг охранител, погледна си часовника и им посочи свободното място на паркинга, явно запазено за тях.

— Малко сме закъснели — каза физиотерапевтът. — Трябва да побързаме.

Авила понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото му.

Защото видя надписа пред катедралата:

„Господи боже! Та аз съм чувал за тази църква!“

Възрастният офицер се обърна към Марко, като се опитваше да овладее бясното туптене на сърцето си.

— Това ли е твоята църква, Марко? — Трябваше да положи усилия, за да не издаде тревогата си. — Ти… палмар ли си?

Марко се усмихна.

— Казваш го така, като че ли е някаква болест. Аз съм обикновен благочестив католик, който смята, че Рим се е отклонил от вярата.

Авила отново вдигна очи към катедралата. И изведнъж проумя странното твърдение на Марко, че познавал папата. „Папата наистина е тук, в Испания“.