— Да — потвърди Уинстън. — Само че Едмънд направи дарение на ЮНЕСКО, което е обявило сградата за обект на световното културно наследство, и те се съгласиха за две години да затворят музея и да му позволят да живее там. В края на краищата в Барселона има още много произведения на Гауди.

„Кърш е живял в музея на Гауди в Каса Мила?! — озадачи се професорът. — И се е нанесъл там само за две години?“

— Едмънд даже помогна за създаването на нов учебен филм за архитектурата на тази сграда — прибави компютърът. — Струва си да се види.

— Филмът наистина е много интересен — съгласи се Амбра, наведе се напред и докосна браузъра. Отвори се клавиатура и тя въведе адреса: Lapedrera.com. — Трябва да го изгледаш.

— В момента май нещо шофирам — отбеляза Робърт.

Амбра се пресегна към кормилната колона и двукратно дръпна едно лостче. Лангдън усети, че воланът изведнъж се „вкаменява“ в ръцете му, и мигновено забеляза, че колата започва да се управлява сама в идеалния център на пътната лента.

— На автопилот е — поясни тя.

Усещането беше доста смущаващо и професорът неволно продължи да държи дланите си на волана и крака си на спирачката.

— Спокойно. — Амбра постави ръка на рамото му. — Така е много по-безопасно, отколкото ако шофира човек.

Лангдън неохотно отпусна ръце в скута си.

— Така е по-добре — усмихна се тя. — Сега можеш да гледаш филма за Каса Мила.

Филмът започваше с кадри на океан, сякаш заснет от хеликоптер, летящ само на метри над вълните. В далечината се издигаше остров — каменна планина с отвесни скали, които се устремяваха стотици метри над разбиващите се вълни.

Над върха ѝ се появи текст.

През следващата половин минута прибоят започна да извайва в скалите характерния органичен облик на Каса Мила. После вълните нахлуха вътре, образуваха кухини и помещения като пещери, в които водопади изсякоха стълбища, поникнаха увивни растения, които се преплетоха в железни парапети, подовете се покриха с килими от мъх.

Накрая камерата се отдръпна обратно в морето и разкри Каса Мила в днешния ѝ вид — „каменната кариера“, изваяна от грамадна планина.

природният шедьовър

Робърт трябваше да признае, че Едмънд бе имал усет за драматизъм. Този компютърно генериран филм го изпълни с желание отново да посети прочутата сграда.

Той насочи вниманието си към пътя, пресегна се и като изключи автопилота, отново пое управлението.

— Дано онова, което търсим, е в апартамента на Едмънд. Трябва да открием паролата.

50.

Командир Диего Гарса водеше четиримата въоръжени агенти от Гуардия Реал по Пласа де ла Армерия, като гледаше право напред и не обръщаше внимание на шумните репортери зад оградата, които бяха насочили телевизионните си камери към него между вертикалните пръчки и с викове настояваха за коментар.

„Поне ще видят, че някой предприема действия“.

Когато стигнаха до катедралата, главният вход се оказа заключен — нищо чудно в този час — и Гарса заблъска по вратата с дръжката на пистолета си.

Никакъв отговор.

Той продължи да удря.

Накрая ключалката се превъртя и вратата се отвори. Командирът се озова лице в лице с чистачка, която изглеждаше разбираемо уплашена от малката армия пред входа.

— Къде е епископ Валдеспино? — попита Гарса.

— Ъъъ… нямам представа — отвърна жената.

— Знам, че е тук — заяви началникът на Гуардия Реал. — И с него е принц Хулиан. Не си ли ги виждала?

Тя поклати глава.

— Току-що идвам. Чистя в събота вечер след…

Гарса се провря покрай нея и нареди на хората си да се разгърнат из сумрачната църква.

— Заключи вратата — каза на чистачката. — И не ни се пречкай.

После зареди оръжието си и тръгна право към кабинета на Валдеспино.

Моника Мартин стоеше пред диспенсера за вода в подземния контролен център на двореца оттатък площада и пушеше. Поради разгърналото се в Испания либерално движение за „политическа коректност“ пушенето в офисите беше забранено, но при този инкриминиращ потоп, който в момента заливаше двореца, тя можеше да си позволи някое и друго откраднато дръпване.

И петте телевизионни канала на редицата монитори с изключен звук продължаваха да отразяват покушението срещу Едмънд Кърш, като безкрайно повтаряха кадрите на жестокото му убийство. Разбира се, всяко излъчване се предшестваше от обичайното предупреждение:

„Безсрамници“ — помисли си тя. Знаеше, че тези предупреждения не са проява на тактичност от страна на телевизията, а хитри реклами, гарантиращи, че никой зрител няма да превключи канала.

Дръпна от цигарата, като местеше погледа си от монитор на монитор. Повечето телевизии цитираха роящите се конспиративни теории с гръмки заглавия в течащи в долния край на екрана текстове.