Анук се обърна. Видя как устните ѝ оформиха „В синия шкаф“, чу също и думите, които достигнаха до него със забавяне, сякаш разстоянието между тях се бе увеличило и звукът достигаше значително по-бавно, отколкото светлината.

В синия шкаф?

Мартин се надигна на колене, подпря се на длани и запълзя след Анук на четири крака. Някъде вече бе чувал този израз.

Но къде? КЪДЕ?

Излезе от банята като на забавен кадър, видя как Анук отвори вратата и напусна каютата, без да се обърне нито веднъж към него.

Глава 54

Наоми

Познатото скърцане. За последен път ли го чуваше?

Шумът, с който люкът оповести отварянето си, ѝ се стори като увертюра, подходящото въведение към лебедовата ѝ песен.

Наоми Ламар се изправи, олюлявайки се, и погледна към кофата, която бавно се клатушкаше към нея. Бе толкова нервна, че чувстваше мехура си, при положение че преди малко се бе облекчила. Естествено, в кладенеца нямаше местенце за облекчаване, ала тя бе открила едно, където си мислеше, че урината най-бързо попива в процепите на пода.

Наоми наклони глава и махна от челото си една дървеница, изпълзяла от косата ѝ. Тялото не я сърбеше повече. Но цялото гореше, тъй като го бе чесала до кръв. Шията, ръцете, гърдите, окосмените крака.

Ала отгоре идваше спасението.

Кофата висеше половин метър над главата ѝ. Последва изненадващо друсване, при което тя се притесни, че компютърът може да изпадне. Наоми протегна нагоре ръце (към Паяка), ала нищо не се случи освен това, че успя да хване кофата.

Тя я прегърна, хвана я здраво, толкова здраво, сякаш държеше Анук, стига да имаше още един шанс за това в този живот. Когато кофата достигна височината на хълбоците ѝ, тя се свлече на пода заедно с нея и заплака.

Спомни си деня, в който в университета изнесоха резултата от изпитите и тя не искаше да отиде заедно с всички останали в залата, където с един-единствен поглед мечтите им или получаваха криле, или биваха разбити. Въпреки това не издържа и минута да остане в стаята си. Любопитството победи страха и я изстреля по най-бързия начин пред черната дъска, както и сега не я остави да се поколебае да извади компютъра и да го отвори.

Държа очите си затворени секунда, може би две. Не издържа повече. Започна да чете съобщението на Паяка. Последното съобщение, което някога щеше да получи от него, след като му призна най-лошото нещо, което някога бе причинявала на друг човек.

Глава 55

Мартин се олюля на входа на „Кухнята на ада“, опита да се хване за плота и събори на пода саксия с изкуствени хортензии. Анук отдавна бе изчезнала. Когато най-накрая успя отново да се изправи на крака, единственото, което видя, бе гърба ѝ — ивица гола кожа там, където болничната манта бе завързана по-хлабаво. После електронните врати се затвориха и Мартин нямаше повече никакъв шанс да попречи на момичето да напусне карантинното отделение.

За да търси маркировката в търбуха на кораба. Боса. С ултравиолетова лампа в ръце.

Мартин фиксира със сълзящи очи стоманените врати на шлюза. Нямаше никаква представа как може да ги отвори дори ако му се удадеше да премине непреодолимата триметрова дистанция между себе си и изхода.

Проклети странични ефекти.

Лекарствата, стоматологичната операция, падането във водата, дълбокото изтощение или вероятно всичко това заедно бе превърнало главата му в тенджера под налягане. Всяка крачка предизвикваше среден по сила трус в главата му, затова той поне три пъти премисли накъде да тръгне. В посока към изхода би било чисто разхищение на сили. Анук бе взела ключа, а без него той не можеше да излезе оттук.

Болен съм. Изтощен. И в клетка.

Мартин потърси телефона си, ала не го намери в джоба. Не можеше да си спомни дали Анук не е взела и него, докато лежеше на пода в банята. Обърна се. Мозъкът му преливаше в противоположната посока. Вкуси жлъчка. Усети собствената си пот.

Искаше да легне на пода и да заспи. Но нямаше избор, ако искаше отново да излезе оттук. Затвори очи, хвана се за плота и опипом се насочи назад към стаята на Анук. Мислеше си какво ще прави, ако не намери телефона, но с облекчение установи, че въобще не се нуждае от него. Трябваше само да натисне паникбутона, който бе свързан с неговия телефон и с този на… Елена!

Мисълта за лекарката го накара да спре. Как не се сети веднага? Не бе сам тук, долу. След инцидента корабната лекарка бе откарана в „Кухнята на Ада“. Мартин се насочи надясно.