— Виж ти — измърмори Шварц и извади от шкафа едно малко куфарче. Бе малко по-голямо от чанта за ръчен багаж, с олющени лепенки и от двете страни. Повечето представляваха флагчета, символи или географски карти на местата, където куфарчето вероятно бе пътувало. Това, че притежателят му е млад и от женски пол, издаваше цветът (лилав), както и един стикер на момчешка банда, залепен на един от страничните джобове.

— Не е ли по-добре да го разгледаме в моята каюта? — попита Даниел, който не можеше повече да задържи съдържанието на стомаха си, което напираше да излезе, ала Шварц го игнорира.

С бързи движения той дръпна ципа и отметна встрани капака на куфара.

— Анук — каза Мартин.

Даниел не бе сигурен дали това бе предположение, или убеденост.

Видя типичното момичешко облекло, старателно подредено, запълващо всеки сантиметър от вътрешността на куфара. Рокли, долно бельо, чорапогащници и най-отгоре — блокче за рисуване и кутия с моливи.

Но това са глупости, помисли си той.

— Не е възможно през цялото време Анук да е била тук.

Шварц поклати голата си глава.

— И аз не мога да си го представя. Дори любовното гнезденце да не е било използвано от служителите или който и да било друг в продължение на два месеца.

Един от офицерите на Даниел само преди три седмици се бе похвалил, че е опънал тук една от готвачките. Самият той не бе използвал гнездото, ала ропотът, който щеше да се надигне, ако каюта 2186 за известно време не можеше да се използва, при всички положения щеше да стигне до него.

— Какво е това? — попита Даниел, сочейки вътрешната страна на капака. Може би се заблуждаваше, но нямаше ли зад мрежичката едно…

— Джобно фенерче — отвърна Шварц и го извади.

Действително.

Бе тясно, с искряща светлосиня стоманена кутийка. И изглеждаше точно като онова, което намериха при Анук. Шварц завъртя долния край, за да го включи, но и при това фенерче с усилие можеше да се забележи слаб лъч светлина.

— Фенерче с празни батерии? — попита Даниел.

Поне объркването му потисна чувството за гадене. И това объркване нарасна, когато Шварц намери в един страничен джоб на куфара още едно фенерче, омотано в чорап, което светеше по същия начин.

Какво можеше да означава това?

Едно отвлечено момиче, две неработещи фенерчета?

Даниел не можеше да си обясни тази находка. За разлика от Шварц. Той грабна кутията и прерови моливите вътре. Когато намери това, което търсеше, Мартин се удари по челото като човек, който е пропуснал да забележи нещо съвсем очевидно. После завъртя още веднъж долния край на фенера, после още веднъж, като всеки път тихо възкликваше, въпреки че Даниел не забеляза никаква промяна.

Не се появи светлина.

Нищо, което да предизвика просветление в него.

— Какво открихте?

Шварц обхвана в дланта си грифа на фенерчето така, сякаш държеше щафета малко преди да я предаде на следващия бегач.

— Сега знам какво се е случило — каза безизразно той. После мина покрай Бонхьофер, прескачайки трупа, и отвори вратата.

Глава 52

Наоми

… ко можех нямаше да го направя или поне щях да се извиня за това което съм сторила. Ала такавА, възможност няма ли ли да аз получ, или…

Последните редове тя написа на сляпо с правописни грешки, наблюдавайки монитора сякаш през водна стена. Буквите се губеха в мъглата от сълзи, вкочанясалите ѝ пръсти се опитваха да пишат все по-бързо и по-бързо, тъй като Наоми от погнуса към самата себе си би откъснала от тялото си парче месо, стига да ѝ останеше и секунда време да се замисли за това, което бе сторила. Което тъкмо изповядваше на Паяка. А именно: най-лошото.

Не се бе сетила, защото трябваше да го забрави. Но дълбоко в себе си винаги бе знаела какво иска да чуе от нея Паяка. Не бе готова да го напише. Да мисли за него също бе тежко. А и мислите могат да бъдат потискани — чрез болка, глад, студ. Все неща, които през последните седмици не ѝ липсваха.

Ала да знае, че трябва да го напише, самият процес на изписване — това бе нещо съвсем различно. Да види злото черно на бяло, да види собствения си позор, бе много по-тежко, отколкото само да мисли за това. И Паяка го знаеше.

Затова, само затова трябва да съм тук, на дъното на кладенеца, за да пиша на този ужасен компютър.

Без да коригира правописа (което при предишните признания по необясними и за самата нея причини винаги правеше, сигурно по стар навик — винаги бе държала Анук да пише правилно), тя дръпна въжето, което по-скоро искаше да сложи на шията си. Но с нея вероятно нямаше да бъде издърпана, така както щеше да бъде издърпана кофата с лаптопа.

След като компютърът изчезна в тъмнината високо над главата ѝ, тя започна да се чеше. По ръцете, по шията, по главата.