Читаем Пасажер 23 полностью

Мартин заключи по изпъстрените с животинки лепенки, които придържаха бинтовете по ръката ѝ, че асистентът на Елена е направил нови превръзки на Анук.

— Не се притеснявай, не е необходимо да говорим — каза успокояващо той.

Ако подходеше правилно, щеше да научи от нея всичко, което искаше, без да се налага тя да отвори и един-единствен път устата си.

— Дойдох, за да ти дам нещо, което със сигурност отдавна ти липсва.

Той ѝ показа фенерчето.

Въздействието бе фрапиращо. Анук реагира за частица от секундата. Тя скочи от капака на тоалетната чиния и посегна към ръката му. Искаше да грабне фенерчето, ала той бе по-бърз и навреме го дръпна.

— Едва когато ми кажеш истината. — Почувства буца в гърлото си. Думите му съживиха един спомен за Тими, когато го бе притиснал до стената.

— Мога ли да отида на тенис, тате?

— След като подредиш стаята си.

Тими често се инатеше, хвърляше се на земята, плачеше и упорито отказваше сделката „подреждане срещу игра“.

Анук също бе твърдоглава. Искаше фенерчето, но все още не можеше да му се довери. Гневна, със свити вежди, тя се втренчи в него.

— Добре, тогава аз ще ти обясня как е станало всичко — продължи Мартин. — Мисля, че знаеш къде се намира майка ти. Ти дори ни нарисува мястото на компютъра си, но ние не разбрахме указанията ти и сега не можем да открием тази шахта. Ала ти знаеш пътя. Маркирала си го с ултравиолетовите маркери, които открих в кутията ти. А тази маркировка не може да се види на обикновена светлина…

Направи грешката да погледне за кратко нагоре към лампата — сякаш внезапно го удари светкавица. В рекламата се казваше, че съществуват трийсет и седем вида главоболие, които могат да се третират с медикаменти без рецепта. Това в главата му със сигурност не се числеше към тях. Имаше чувството, че някой забожда отвътре в очите му фини, нажежени игли, които излизат през зениците. Дори му се струваше, че когато премигва, усеща как върховете на излизащите игли разкъсват вътрешната страна на клепачите му. Облегнат на вратата, държан под око от Анук, която стоеше като закована пред тоалетната, Мартин изчака, докато болката стане поносима. После изключи осветлението.

Тъмнината бе успокояваща. Главоболието му намаля. Пристъпът бързо отмина, така както внезапно бе дошъл. За един кратък момент си позволи да постои на тъмно, докато свикне с абсолютния мрак. После завъртя ключа на фенерчето. И лъчът, който при естествена светлина почти не се виждаше, изведнъж изпълни цялата стая. Плочките на банята започнаха да флуоресцират, както и нощницата на Анук, зъбите и ноктите ѝ.

Моливи. Рисуване. Фенерче.

— Знаех си — рече Мартин на себе си. В гласа му не се усещаше и полъх от триумф, когато теорията му се потвърди.

Очите на Анук проблясваха призрачно в рефлектиращата светлина. Изглеждаше като дух без устни в приказка на ужасите.

Фенерчето, което насочи към момичето, не бе слабо, а всъщност ултравиолетова лампа, която излъчваше светлина в спектър, почти неуловим от човешкото око. Той бе използвал веднъж подобен модел по време на мисия.

Но откъде имаше Анук този фенер?

Един въпрос, който трябваше да остави за по-късно, понеже в момента имаше по-важни неща за изясняване.

— Фенерът е показвал пътя към майка ти, нали?

Тъй като Анук не реагира, той настоятелно попита още веднъж:

— Къде я завлякоха?

Реакцията на Анук отново издърпа чергата под краката му. Както при първата им среща, тя пак прошепна името му:

— Мартин.

— Не мога да разбера какво искаш да ми кажеш — понечи да ѝ отвърне той и се учуди, че не чува гласи си, при положение че движеше устни. Следващото, което го учуди, бе, че не падна. Болката зад очите му се бе върнала, този път с двойна сила. Мартин се свлече на пода и усети, че положението се влошава. Анук се озова над него и включи осветлението. Имаше чувството, че междувременно някакъв дух е успял да замени лампата в банята с горелка. Ярката светлина сякаш искаше да се забие дълбоко в очите му. За разлика от нощта в капитанската каюта, нямаше усещането, че губи съзнание. Затова пък не можеше да движи крайниците си.

Усети как Анук коленичи до него и разтвори пръстите на ръката му. Не можа да ѝ попречи да измъкне фенерчето.

— Какво си намислила? — измърмори той.

— Да — каза тя, което вероятно се отнасяше до картата ключ, която откри в джоба на ризата му.

С която можеше да отвори шлюза и да излезе оттук.

— Хей, чакай. Не е ли по-добре да дойда с теб?

Където и да отиваш.

С върховно усилие на волята Мартин успя да се обърне настрани. Видя босите ѝ крака да излизат от банята. Чу как високо и ясно каза още веднъж „да“, което нямаше никакъв смисъл, понеже тя не даде знак, че ще го изчака. „Къде отиваш?“ искаше да извика, ала едва успя да го прошепне.