Даниел му бе казал, че нейната каюта се намира срещу каютата на Анук. От тази страна на коридора имаше само една врата — и тя бе затворена. Мартин примижа с очи, огнената топка вляво бе станала с размерите на юмрук, който мачкаше мозъка му, сякаш е гъба. По-добре, отколкото боксьорската круша преди това. Заудря по вратата. Раздруса бравата. Изкрещя името ѝ. Нищо.

Мартин замасажира врата си. Натисна с палец един издатък на шийния прешлен с надеждата болката зад челото да намалее. При това движение вдигна глава, погледна нагоре и откри над вратата червения лост, който Елена му бе посочила още при първото посещение в „Кухнята на ада“.

„При спешен случай с това можете да дръпнете резето.“

Без да се колебае, Мартин дръпна лоста надолу. Чу се едно хидравлично съскаме, после вратата се открехна навътре.

— Елена?

Той влезе в оскъдно осветената вътрешна каюта, мебелирана по същия начин като тази на Анук. Същата комбинация между хотел и луксозен санаториум. Въздухът бе смесица от лош дъх и ароматизатор. Елена лежеше на една страна с глава, обърната към вратата, и със затворени очи. В светлината на нощната лампа последиците от инцидента все още се забелязваха. Подпухнали очи, набъбнали страни, подута шия. Ала дишаше равномерно и изглежда, нямаше болки. А това, че не видя системи по ръцете ѝ, нито маска на лицето — отчете като добър знак.

Той пристъпи до леглото ѝ и докосна голото ѝ рамо. И понеже тя не реагира, реши да я събуди.

Елена изсумтя, тихо примлясна и се опита да отблъсне ръката му, но той я хвана още по-здраво.

— Елена, помогнете ми!

Жадна за сън, тя отвори очи. Изглежда, че в първия момент не го позна, но след малко погледът ѝ се избистри.

— Какво…? — попита замаяно тя.

Матин се наведе.

— Трябва ми вашия ключ. Къде е?

Тя направи гримаса, сякаш бе вкусила нещо кисело. Потисна една прозявка, при което ъгълчетата на устните ѝ леко заиграха.

— Как така сте… Вие сте…?

Мартин не искаше да губи време. Тук бе хванат в клетка, докато Анук обикаляше кораба на своя глава и противно на всички очаквания интуицията му подсказваше, че майка ѝ е жива. И се намира в голяма опасност.

— КЛЮЧЪТ! — изрева той и я хвана за раменете.

Изплашена, Елена погледна наляво към стола, над който висяха един халат за баня и униформата ѝ. Мартин я разбра без думи. Той закуцука към стола, дръпна първо панталоните, после намери ключа в джоба на ризата.

— Къде искате да отидете? — чу гласа на Елена в момента, в който излизаше.

— Имате ли представа какво е „синият шкаф“?

Елена отвори широко очи.

— Синият шкаф? — попита тя, облегнала лакти на матрака, за да може да се изправи.

— Да.

Доктор Бек отметна завивката, беше само по тениска и бикини. Очите ѝ светеха развълнувано.

— Как веднага не се сетих! — Тя се опита да стане, но отново потъна в леглото.

— Какво си мислите, че правите? — попита Мартин, когато тя най-после стана.

— Не бива да губим време — каза тя и взе халата за баня. — Бързо! Ще… ще… ви заведа там!

Глава 56

— Синият шкаф?

Даниел Бонхьофер затвори междинната врата към спалнята си, където тъкмо бе видял Юлия, когато телефонът звънна. Успокоителните вече не ѝ действаха. В моментите, когато не му крещеше, сновеше като тигрица в каютата и удряше по шкафовете.

— Да, намира се между палуба B и C, по средата на кораба, между контролните помещения. Но за бога, какво търсиш там?

В твоето състояние?

Елена не му отговори. Просто му бе затворила. Или връзката бе прекъснала. И за двете Даниел можеше само да предполага. Годеницата му бе болна. Трябваше да лежи в леглото, а не да обикаля долната палуба, където се намираше чудовището, което тя и Мартин Шварц смятаха да посетят.

Синият шкаф.

Едно по-скоро цинично название на съоръжение от времената, когато опазването на околната среда бе скъпо струващо хоби на неколцина съвестни хора, а отпадъците се изхвърляха в открито море. Султанът бе един от първите лайнери със собствена водопречиствателна система и съоръжения за изгаряне на боклук. Но не и от самото начало. През първите три години от кариерата си, когато не всички европейски пристанища разбираха от рециклиране и сортиране, отпадъците, за които имаше свръхскъпи такси, съвсем официално се изхвърляха в морето. За тази цел боклукът се мачкаше в една подобна на шахта кръгла преса и после тежащата тонове буца се пускаше в океана.

В синия шкаф.

Същото това съоръжение, което дължеше името си на замърсяващата природата дейност, се намираше на мястото, което той току-що бе описал на Елена: синия шкаф.

Момент, естествено…

Даниел чу как Юлия отвори вратата на свързаната със спалнята баня и отиде до бюрото си.

Синият шкаф. Да не би това да бе скривалището?

Натисна един от бутоните за директно избиране на стационарния телефон, ала докато се свърже с машинното отделение, Юлия се втурна бясно в стаята.

— Хей, Юлия, чакай… — Той затвори телефона, за да я спре, но тя беше вече на вратата.

— Не ме докосвай! — изсъска, когато той се опита да я хване за раменете.