Наоми бе сигурна, че е пратила на Паяка това, което иска да чуе. Гладът, жаждата, червеят, дървениците, всички наказания имаха смисъл — сега разбра това. Засмя се. Нямаше представа как Паяка се е добрал до тайната ѝ. И то точно на круизен кораб.

Ала, погледнато под друг ъгъл — на светло — всичко имаше смисъл.

Само дето аз никога няма да мога да видя нещо на дневна светлина.

Наоми почувства как в нея покълва една заплашителна мисъл и започна да си тананика. Знаеше, че скоро ще може да умре.

Не защото изпитвам вина за смъртта на най-добрата си приятелка.

Тя отвори уста.

Не защото правех секс за пари.

Тънкото ѝ, хрипкаво тананикане се превърна в гърлен звук, набъбна…

С непознати мъже. Много мъже.

… във вик, който ставаше все по-висок и по-висок, докато мултиплициран от ехото дълбоко в кладенеца, най-накрая успя да запулсира в главата ѝ…

Защото преди три години…

Мисълта за най-лошото, което тя някога бе извършила…

… защото бях започнала с това, моите…

… защото аз…

Един вик, толкова висок и смазващ, че за известно време тя не изпитваше нищо друго освен желанието да види още веднъж малкото си момиченце, преди най-после да се свърши с нея.

Глава 53

Анук. Фенерче. Моливи. Рисуване.

Еднословни мисли жужаха в главата на Мартин, удряха го с все сила отвътре и оформяха един тъп, кънтящ звук, който като дисхармонична филмова музика подчертаваше онези картини, минаващи пред очите му в момента. Картини, в които си спомняше за досегашните си срещи с Анук: момичето по нощница, седящо на леглото нямо и неподвижно, използващо ръцете си като точило за нокти. Мартин си мислеше как Герлинде му бе разказала за фенерчето, спомни си как по пътя към капитана бе блъснат от един пиян пасажер със светещо питие в ръцете. Парчета от мисли видимо без никаква връзка помежду си в един момент се сглобяваха в едно цяло.

На последната отсечка към „Кухнята на ада“ Бонхьофер го остави сам, като преди това подтичваше след него и дори пред входа на служебната палуба му препечи пътя.

— Какво сте открили? — искаше да знае той.

Мартин бе готов да му обясни подозренията си, но в този момент телефонът на капитана иззвъня.

Юлия Щилер, майката на изчезналата Лиза, бе дошла отново на себе си и търсеше Бонхьофер. По-точно казано, тя крещеше: „ТИ, ЛАЙНО ТАКОВА! КЪДЕ СЕ КРИЕШ? КАК МОЖА ДА МИ ПРИЧИНИШ ТОВА?“.

Мартин успя да чуе всяка дума, въпреки че Бонхьофер бе долепил слушалката до ухото си. Капитанът обеща, след като се види с Юлия, да дойде колкото се може по-бързо. В един момент Мартин се озова сам пред стаята на Анук. Когато плъзна ключ-картата, дланите му се изпотиха. Влезе, без да почука.

В каютата нямаше никого.

За секунда главата му се изпразни от всякакви мисли. Хипнотизирано гледаше празното легло, сякаш ако достатъчно дълго се взираше в намачканите чаршафи, Анук щеше да се материализира.

Как е възможно това? Анук няма ключ. Няма как да излезе оттук!

Само след миг шумът на водата в тоалетната го изкара от вцепенението му. Вратата на банята се отвори и Анук се появи оттам. Носеше чиста нощница и явно бе свалила чорапогащника си. Беше боса. Когато забеляза Мартин, отстъпи уплашено назад.

— Стой — извика Мартин и постави крака си навреме пред вратата, която Анук искаше да затръшне пред него. — Не се страхувай! Няма да ти сторя нищо! — Той отново бутна вратата.

Анук се сви, закри главата си с ръце и отстъпи назад, докато не се блъсна в тоалетната. Седна.

— Знаеш ли кой съм?

Той пъхна картата в джоба на ризата си и зачака дишането на Анук да се успокои. Мина цяла вечност, докато тя осъзнае, че той няма да я докосне. Когато се осмели да отпусне ръце и да го погледне в очите, той ѝ се усмихна. Най-малкото се опита да извие ъгълчетата на устните си в съответната позиция. Откакто бе стъпил в „Кухнята на ада“, болката в главата се бе върнала. Тъп натиск зад очите, който скоро щеше да прерасне в пробождане.

— Слушай, просто ще остана тук. — Той вдигна ръце. — Мога ли да те помоля за една услуга, ако ти обещая да не се приближавам към теб?

Никакво кимване. Никакво потрепване на веждите. Никаква реакция. Анук си остана няма. И въпреки всичко, въпреки болезнената ѝ бледност и белязания със страх език на тялото Мартин смяташе, че открива признаци на оздравяване на ментално ниво.

Погледът ѝ вече не бе безучастен, а изчакващ, слушащ. Тя не го изпусна и за секунда от очи, за разлика от вчера, когато през по-голямата част от времето гледаше през него. Имаше и още един знак, че се е изкачила с няколко стъпала нагоре по стълбичката, която водеше до дъното на собствената ѝ душа — нито се драскаше, нито смучеше палеца си, при все че се намираше в едно особено състояние на превъзбуденост.