Беше облечена в белия халат, който вчера ѝ бе предоставил. Косите ѝ бяха полепнали като водорасли по слепоочията. Някак си лицето ѝ се бе смалило през нощта, тялото ѝ не изпълваше халата, сякаш страхът, тревогите и отчаянието го бяха смачкали.

— Юлия, моля те. Остани тук. Къде ще ходиш?

— Далече — рече тя. — Далече от човека, който не ми помогна, когато ставаше въпрос за живота на дъщеря ми.

— Юлия, разбирам…

— Не! Не разбираш! Ти нямаш деца! И никога няма да имаш! Никога няма да ме разбереш! — Тя рязко отвори вратата и изчезна в коридора.

Засегнат от горчивото ѝ враждебно обвинение, Даниел не реагира и я остави да си тръгне.

Замаян, той се приближи до бюрото си. Телефонът звънеше. Бавно вдигна слушалката.

— Тук инженер Рангун от машинното отделение. Преди малко направихте опит да се свържете с нас, капитане.

Даниел кимна. Опита да се концентрира.

— Да. Исках само да разбера дали синият шкаф все още е включен в мрежата.

Официално от пет години насам съоръжението не функционираше. Но неофициално никога не бе изключвано от захранването, в случай че по време на по-дълго плаване системата за изгаряне на боклук откажеше и възникнеше проблем с отпадъците. Все пак Султанът „произвеждаше“ за ден девет тона твърд боклук и 2800 литра отпадъчна вода. Всеки ден!

— Теоретично да, капитане — потвърди офицерът.

Даниел го познаваше. Със своя фалцет звучеше по телефона по-скоро като жена. По време на коледните празници пееше в корабния хор брилянтно чист сопран и въпреки всичко това не разсмиваше никого. Макар Рангун да бе лишен от мъжествен глас, свръхтренираното му тяло компенсираше всичко останало.

— Теоретично? Какво трябва да означава това?

— Както бе препоръчано, не сме изключвали пресата от захранването, но скоро не е минавала на технически преглед. Не съм сигурен дали още функционира.

Даниел бе сигурен, че инженерът е изненадан от темата на разговора им, ала по-ниският ранг му забраняваше да поставя директни въпроси. А и самият той нямаше никакво намерение да му сподели предположението си — на кораба нямаше по-подходящо място да скриеш някого за месеци наред.

И да се освободиш от него!

Синият шкаф имаше под, който се разделяше в средата и изчезваше в стената с едно натискане на бутона. Така се превръщаше в бездънна тръба, през която пресованият боклук се изхвърляше директно във водата.

— Можете ли да го изключите? — попита той Рангун.

— Не и оттук. Не е свързан с новия контролен пункт. Но електричеството може да се изключи на място. Искате ли да го погледна?

— Не. Изчакайте. Идвам при вас!

Още един свидетел! Само това липсваше!

Даниел затвори телефона, грабна капитанската си шапка от бюрото, забърза към вратата, отвори я…

… и се озова пред дулото на револвер.

Глава 57

Прощалното писмо отне на Наоми известно време, макар че накрая се състоеше от едно-единствено изречение. По необясним начин тя се чувстваше странно облекчена, след като затвори лаптопа и го постави в кофата. Въпреки близостта на оповестената смърт и въпреки че не знаеше по какъв начин ще я споходи, Наоми не се страхуваше повече.

Явно точно това разбират католиците под пречистващата сила на изповедта.

Дълбоко в себе си, в сенчестия свят на своето съзнание тя винаги бе предчувствала, че животът ѝ ще завърши по ужасяващ начин. Ако съществуваше инстанция, която да се грижи за справедливостта. А такава имаше. Стоеше на другия край на въжето и я бе довела дотам да признае непроизносимото. Да изкара това, което винаги бе потискала, на дневна светлина. Да го напише.

Моето признание.

Искаше ѝ се да види Паяка, който бе решил съдбата ѝ. Искаше ѝ се да знае как изглежда човекът, който я бе развенчал.

Сега знаеше откъде Паяка имаше информация за най-съкровените ѝ тайни. И защо желаеше смъртта ѝ. Откакто подробно бе отговорил на въпроса „Кой си ти?“, Наоми познаваше миналото, а с това и мотивацията му.

Тя разбра защо трябва да бъде наказана, а това ѝ даде вътрешен мир. Не се чешеше повече, дишаше равномерно, клепачите ѝ не потрепваха, когато цялото ѝ тяло се разтресе от някаква вибрация.

Почва се, помисли си тя, без да знае какво бе планирал Паяка относно нейния край. Чу стържещ звук, сякаш два воденични камъка мелеха един срещу друг. После видя как се уголемява процепът в средата на кладенеца. Бавно, неотклонно. По-скоро любопитна, отколкото уплашена, тя се изправи, наблюдавайки какво се случва с пода под краката ѝ.

Движи се!

Двете половини на кръга изчезваха странично в шахтата — все едно подвижни врати в стена. Заинтригувана, тя установи, че фугата между половините вече бе широка колкото човешка стъпка, и че можеше да чуе бушуващата вода отдолу.

Ако плочите запазеха скоростта си на придвижване, нямаше да отнеме и две минути, докато окончателно загубеше пода под краката си. И пропаднеше от два и половина метра в Атлантическия океан.

При представата за това Наоми се усмихна.

Глава 58