Еня сякаш прочита мислите ми и взима раницата си, която лежи в тревата до краката й. Тя е розова на миниатюрни сърца, досущ като тази на сестра й. Рови в предния джоб и изважда айфон в леденосин калъф като онзи, който видях колоездачката да поставя в стойката на кормилото.

Марино не докосва телефона. Не се преструва на изненадан, не ги гледа подозрително или осъдително. Отваря кафяв хартиен плик за улики и го поднася пред Еня. Нарежда й да пусне телефона в него.

— Това ни помогна много — заявява той на двете момичета. Представя си бурното възмущение на Барклей, когато разбере какво е направил току-що. — Знаете ли какво не ми е ясно? — пита той.

— Какво?

— Как се сдобихте с това? Откъде го взехте?

Аня, която е облечена в розово, обяснява с нотка на гордост, че е видяла телефона „на кормилото“ и го е взела „назаем“.

— Много добра идея да вземете телефона и да повикате помощ — казва Марино.

Близначките изглеждат доволни.

Сега ги пита дали имат нещо против да надникне в раниците им. Там може да открие още нещо полезно.

— Добре — съгласява се Еня и го хваща за ръка.

Притиска дланта му към лицето си сякаш в знак на обич.

20.

Прекосявам поляната за втори път през последните четиридесет минути. Сега следвам алеята, която води към изхода на парка, където в тъмнината тихо мърка дизеловият генератор.

Раздразнението ми расте с всяка изминала минута. Надявах се да съм се върнала вече в Центъра, а работата ми на местопрестъплението едва сега започва. Тялото трябваше вече да е в скенера за компютърна томография. А аз трябваше да подготвям залата за аутопсии.

Вече би трябвало да имам представа какво се е случило с нея, а аз нямам. Да не говорим колко уморително е това състояние на свръхпредпазливост, в което се намирам в момента. Когато трябва да обмисляш всяко свое действие, всяка своя дума, да следиш внимателно къде стъпваш или какво докосваш, бързо се изморяваш. Особено в това време.

Вече е девет и половина вечерта, а шатрата още не е опъната. Мога да остана навън, вместо да се оттегля сред тихия комфорт на огромния камион и неговия климатик. Не мога да направя почти нищо в момента и ако съм научила нещо през годините, то е кога трябва да намаля темпото. Ако не пия вода, ако не внимавам организмът ми да не прегрее, ако не планирам действията и не разработя стратегията си, от мен няма да има голяма полза.

Мобилният команден център е с размерите на малка яхта, прикачена към мощен влекач, боядисан изцяло в бяло с кръста на ЦСМ и герба на щата Масачузетс по вратите. Фургонът няма прозорци, но в него е светло и прохладно. Той е нещо като комбинация от луксозно хотелско фоайе и военен щаб, където ключовите ни служители могат да почиват, да работят, да организират видеоконференции, да ползват компютри, да складират улики, които впоследствие да изпратят в лабораториите. Когато се отбих за първи път тук, целта ми бе да пийна вода, да се преоблека и да прибера блузата на жертвата на сигурно място в хладилник за веществени доказателства.

Сега се връщам отново, за да пия вода, да изям протеиново блокче и да прогоня от мислите си вечерята в Харвард Клуб, която пропуснах. Умирам от глад и очаквам с нетърпение новини от Луси. Племенницата ми настояваше да обсъди нещо с мен, но аз не можех да говоря. Сега, когато разполагам с няколко спокойни минути, не мога да се свържа с нея. Решавам да запълня времето си, като се опитам сама да открия някаква информация за Елиза Вандерстийл, затова сядам пред компютъра.

Въвеждам паролата си и прекарвам няколко минути в търсене на името, но не откривам нищо, абсолютно нищо, дори един-единствен файл, а това ме изпълва с неприятно чувство. Опитвам с комбинация от Вандерстийл и Мейфеър, Лондон, но отново нямам късмет. Това е странно. В наши дни трудно можеш да опазиш името си да не попадне в интернет, затова, ако се доверя на търсенето, това би означавало, че Елиза Вандерстийл просто не съществува.

По всичко изглежда, че не присъства и в нито една социална медия. Не мога да я открия в Инстаграм, Фейсбук или Туитър, което е много необичайно за млад човек. Жената, която срещнах да окачва рецепти във фоайето на Американския репертоарен театър, нямаше вида на срамежлива или затворена. Разбирам, че това не означава кой знае какво. Човек може да бъде открит, дружелюбен и уверен в себе си, но да пази личния си живот в тайна. Нищо чудно да се е сблъскала с проблеми в миналото и да е решила да остане под радара, както се казва. Колкото повече ключови думи въвеждам обаче, толкова по-странно ми изглежда всичко.

Замислям се за снимката върху британската шофьорска книжка, която детектив Барклей ми показа. Спомням си улицата от адреса в Мейфеър — „Саут Адли“, близо до американското посолство. Не обърнах внимание на номера. Проверявам информацията, която си спомням, и отново не откривам нищо. Доволна съм, че стандартното ми търсене в интернет не е единственото, което можем да направим по въпроса.