Читаем Хаос полностью

— А може някой да я е нападнал, защото не е виждала добре. Когато човек не вижда добре, кара бавно, нали така? А когато кара бавно, някой може да го издебне и да му се нахвърли.

— Беше прекалено тъмно — добавя сестра й.

— Прекалено тъмно, за да се кара колело в парка? — продължавам мисълта им, а те кимат.

— Защо решихте да минете оттук? — пита Марино. — Тъмнината не ви ли притесни?

— Не, защото го правим непрекъснато.

— Не, не непрекъснато — възразява облечената в розово Еня. — Рядко минаваме оттук по тъмно, но този път пицата ни се забави.

— Защото ти поиска салам. Макар аз да не исках.

— И какво толкова е станало?

— Добре, дошли сте тук, било е тъмно. Не ви ли е страх да се разхождате сами из парка? — пита Марино, а те поклащат глави.

— Внимаваме за коли. А в парка няма коли. Мама не обича да се разхождаме около коли.

— Не сме дошли и с влак.

— Само се разхождаме пеша понякога. Но не и през зимата или когато е прекалено студено край водата.

— А най-вече, когато е горещо.

— Мама ни дава пари за храна, когато не се чувства добре.

— Днес не се чувства добре.

— Много е уморена.

— Спи и не иска да става.

Местя поглед от едното момиче към другото, от Аня към Еня. А може би от Еня към Аня. И двете се облечени в шорти от ликра с връзки и блузи тип лале. Продължавам да задавам въпроси, а те ми разказват същата история, която вече съм чула от Барклей. Приближили се до тялото, но не го докоснали. Очите им шарят наоколо, докато описват видяното. Когато ги питам колко дълго са изчакали, преди да позвънят в полицията, те не отговарят и не ме поглеждат в очите.

Питам Еня, облечената в жълто, дали тя е позвънила, но момичето поклаща глава в знак на отрицание.

— А ти? — обръщам се към облечената в розово Аня. Сега и двете се втренчват в мен.

— Мога ли да видя телефона ви? — пита Марино. — Обзалагам се, че поне едната, а може би и двете имате телефони. — Момичетата показват, че това не е така. — Значи никоя от вас не се е обаждала в полицията, така ли? Как тогава сме научили за инцидента, след като не сте ни звънили?

— Аз не съм звънила в полицията — казва бавно, но категорично Еня.

И двете продължават да настояват на своето, но първоначално това ми звучи като откровена лъжа. Впоследствие обаче се прокрадва съмнение. Нямам представа какво се е случило.

* * *

Знаем, че в полицейското управление на Кеймбридж е постъпило обаждане на телефон 911. Някой е съобщил за инцидент в парка, а това подсказва, че момичетата са имали достъп до телефон. Но ако наистина не притежават телефон, това би могло да означава, че са използвали чужд телефон.

Към това уравнение прибавям наблюденията си от местопрестъплението. Стойката за телефон, монтирана на кормилото на велосипеда, е празна. Ако жената, която срещнах по-рано, е Елиза Вандерстийл, както подозирам, би трябвало да има телефон, защото я видях да поставя айфона си на стойката, преди да потегли по Куинси стрийт и да навлезе в „Харвард Ярд“. Какво се е случило с телефона й след това? Започвам да се досещам и това обяснява защо Аня и Еня са готови да се закълнат, че не притежават телефон.

Може би наистина не притежават свой собствен телефон. Твърдят, че не са се обадили в полицията. Твърде вероятно е да не са имали тази възможност. Не и ако телефонът не е техен, не и ако телефонът е заключен и те не знаят паролата. В такъв случай наистина не биха могли да се свържат с полицейското управление в Кеймбридж. Не биха могли да позвънят дори на 911, без да отключат екрана. Съмнявам се, че биха могли да влязат в режим за спешни повиквания, освен ако някой не им е показал как се прави.

Споделям разсъжденията си с Еня, която е облечена в жълто. Питам я дали знае какво е айфон и тя отговаря утвърдително. Оказва се, че майка й има такъв телефон. Да, знае, че трябва да плъзне пръст надясно по заключения екран, за да се покаже виртуалната клавиатура, с която да въведе паролата. Долу вляво се появява надпис EMERGENCY. Така телефонът влиза в режим на спешни случаи. Трябва само да кликне върху него и може да набере номера за спешни случаи, който в Съединените щати е именно 911.

Затова нито Еня, нито Аня са позвънили на официално обявения номер на полицейското управление на Кеймбридж. Една от сестрите е влязла в режима за спешни случаи и е набрала 911. Точно това Аня, момичето в розово — но не и Еня, близначката в жълто — признава, че е направила.

— Откъде знаете какво трябва да направите? — преструва се на впечатлен Марино.

— Мама ни показа — отговарят двете едновременно.

— Показала ви е как да използвате телефона в случай на необходимост? — предполагам аз, а те кимат.

— Ако трябва да повикаме линейка — пояснява Аня.

— Това ли мислехте, че правите? Че звъните на Бърза помощ? Решили сте, че викате линейка? — питам аз и те потвърждават, че точно това е било намерението им.

— Изобщо не сте помислили за полицията — поема щафетата Марино. — Не сте очаквали да пристигне полицията, тъй като сте позвънили за помощ. И не сте викали полицията.