Въпреки това не ме свърта, неспокойна съм, мислите ми се лутат объркани. Замислям се отново върху обстоятелството, че жената, която срещнах по-рано днес, е мъртва и ще се превърне в мой пациент. Нямам представа къде е отишла след втората ни среща или кога е дошла в парка, но в седем и половина вече се бе мръкнало.

Ако предположим, че е била убита по това време, в продължение на почти два часа тялото й е лежало насред обществен парк, заобиколен от студентски общежития и други оживени сгради. В идеалния случай щяхме да отнесем тялото в Центъра по съдебна медицина още преди час.

Сега ни е необходимо много повече време, но това не бива да ни изненадва. Нещата рядко се случват с желаната от нас скорост; когато става въпрос за трудно разследване на убийство, те почти никога не оправдават очакванията ни. И тъй като светът е станал по-нетолерантен, вече се подготвям да посрещна първите упреци.

Някой ще реши, че не съм проявила нужното уважение към смъртта и съм оставила тялото на всеобщ показ. Ще ме нарекат груба и безсърдечна. Или небрежна. Ще прочета всичко това в нечий блог или ще го видя в Ютюб. Никога не пропускам подобни неща.

21.

Преглеждам последните новини и установявам, че за момента всичко е наред.

Никъде не се споменава, че полицията или мои служители работят по инцидент с велосипед, убийство или каквото и да било в покрайнините на студентското градче в Харвард. Не откривам нито дума и за труп, намерен в парк в Кеймбридж или дори най-бегъл намек за развиваща се ситуация, както се е изразил фалшивият следовател от Интерпол в разговора си с Марино.

Не попадам на нищо притеснително, с изключение на новина, свързана с онова, което Бентън сподели по-рано. Повишеното състояние на тревога, свързано с потенциална терористична заплаха. Преглеждам статия, публикувана по-рано днес в електронното издание на „Вашингтон Поуст“:

Когато оценката за степента на заплахата бъде променена от „повишена“ на „предстояща“, това означава, че информацията е достоверна, а терористичният акт може да бъде извършен всеки момент. Замислям се за охраната на летищата. Мигом ще я затегнат, особено в Бостън. Може пък на това да се дължи забавянето на самолета на Дороти. Това би обяснило допълнителното натоварване на служителите в Службата за транспортна сигурност — която е поделение на Министерството на вътрешната сигурност — във Форт Лодърдейл и дългите опашки пред гишетата за чекиране, „освен ако не пътувате в първа класа като мен“, както се е изразила сестра ми в разговора си с Луси, която го предаде на останалите от семейството.

Не съм получила никакви повиквания или съобщения от Дороти. Явно не би си направила труда да ме уведоми, че закъснява или пък че се е качила на самолета. Налага се да потърся информация от втора ръка, но дори да я получа, пак няма да зная какво да очаквам. Предполагам, че едва ли има особено значение, след като не аз ще я посрещна на летището. Изпитвам някакво чувство, което наподобява обида, разочарование, примесено със солидна доза болка.

Част от мен очаква повече от единствената ми сестра. Винаги съм очаквала нещо повече от нея, макар да осъзнавам, че след всичко, което съм преживяла с нея, подобно очакване е не само неоснователно, ами направо нелогично. Време е да го преодолея. Дороти винаги е била… такава, каквато е. Спотаената надежда за нещо по-добро ме връща към една мисъл, приписвана на Айнщайн: Лудостта върши едно и също отново и отново, а очаква различен резултат.