Читаем Хаос полностью

Н. Фландърс е толкова обикновена, че Дороти трудно би намерила някоя мила дума, за да я опише. Предполагам, че на възраст е над четиридесет и пет, с невисока, набита фигура, която панталоните с ниска талия и черният кожен колан не правят по-привлекателна. Късо подстриганите й черни коси са затъкнати зад ушите, а под разтворената яка на униформената й риза наднича бяла тениска.

— Ще ви покажа. — Дава ми знак да я последвам. — Има някакъв парцал, не зная дали е кърпа или просто парче плат. Но доколкото успях да видя, някой е повърнал върху него. Имам предвид, че не се приближих на повече от метър — метър и половина и не го докоснах, разбира се.

Осветяваме пътя пред себе си, заобикаляме велосипеда и спираме в периферията на горичката между алеята и реката. Разпознавам рододендроновите храсти, които Барклей посочи по-рано, и докато полицай Фландърс прогонва гъстите сенки с фенерчето си, аз подушвам това, което търсим, преди още да го видя.

— Там. — Фландърс насочва лъча светлина към нещо, което прилича на смачкан на топка парцал, заплел се в ниските клони, сякаш някой го е захвърлил там.

Оставям куфарчето, навеждам се и насочвам своя фенер. Установявам, че Фландърс не е открила парцал или кърпа. Това е блуза, вероятно кремава или бежова. Успявам да различа част от изображението върху нея, лице, нанесено със ситопечат. Спомням си, че жената с колелото, която срещнах, носеше бежово потниче на Сара Барелес.

— Предполагам, че никой не я е снимал — казвам аз и отварям ключалките на куфарчето си.

— Не. Открих я с помощта на фенерчето. А после ви видях да идвате.

— Трябва да повикаме Марино. — Пристъпям внимателно, нахлузила калцуните с грапава подметка върху обувките, които продължавам да чувствам влажни и лепкави върху голата кожа на краката си.

Слагам си ръкавици, този път по-малки, които пасват идеално на ръцете ми. Отварям прозрачен найлонов плик за улики и изваждам чифт стерилни пинсети за еднократна употреба. Обикновено не прибирам в найлон нищо, което не е изсъхнало напълно. Кръвта и другите телесни течности, включително съдържанието на нечий стомах, ще загният и ще се разложат, тъй като в тях ще се развият гъбички и бактерии и ще унищожат всякакви доказателства, като ДНК например.

Обяснявам това на полицай Фландърс, когато чувам Марино, преди да го видя. Стъпките на огромните му крака отекват по алеята.

— Какво има? — прогърмява гласът му в мрака. Показвам му какво сме открили. — Защо смяташ, че е нейна? — Въпросът му е насочен към мен. Изпитвам облекчение, че не го свърза с онова, което му разказах преди малко.

Не ме пита дали блузата ми изглежда позната. Не се интересува дали си спомням как е изглеждала или е била облечена колоездачката, която срещнах два пъти този ден.

— Това е блуза, влажна, покрита с повръщано — казвам аз. — Изглежда се е случило скоро, тъй като нищо не би останало влажно за по-дълго време в тази горещина.

Докато Марино прави снимки, аз му обяснявам, че блузата е прекалено влажна, за да я прибера в хартиен плик. Ще трябва да я сложа в найлонов, но само временно. Ще наредя да я доставят директно в Центъра по съдебна медицина. Правя всичко възможно да съхраня уликата в първоначалния й вид. Ще анализирам блузата, ще я окача в сушилнята, а засега само ще покрия носа и устата си с хирургическа маска.

— Защо не отидеш при двете момичета — предлага Марино на полицай Фландърс. — Не позволявай на никого да говори с тях, ти също не им задавай въпроси. Просто им прави компания, двамата с Док ще дойдем, когато приключим тук.

Тя се отдалечава, а аз подавам на Марино маска. Той си я слага и започва да снима.

— Мамка му! — оплаква се, докато под краката му пращят сухи клонки. — Има неща, с които не мога да свикна! По дяволите!

— Добре ли си?

— Нали знаеш какво става, когато някое хлапе повърне в автобуса? На всички започва да им се повдига.

— Ако ще го правиш, използвай кесия. Да ти дам ли една?

— Не, по дяволите! Виждал съм далеч по-гадни неща!

Подавам му чифт пинсети за еднократна употреба и той хваща блузата с тях и я измъква от храсталака. Поднася я към прозрачния найлонов плик, който държа разтворен. Вече мога да видя, че това е блуза от концерт на Сара Барелес и е скъсана. Памучният плат е раздран на места, но не забелязвам кръв. Ако жертвата е носила тази блуза, когато е била нападната или ранена, по нея би трябвало да има кръв.

Двамата с Марино обсъждаме това, защото ни се струва нелогично.

— Нямам представа как блузата й се е озовала тук — казва Марино, докато продължава да рови из храстите. — И по нея няма кръв, така ли?

— Трябва да я огледам внимателно, но няма да го направя тук.

— Освен ако момичетата не са я съблекли. Може да са я свалили от тялото, защото са я харесали.

— Но защо тогава е скъсана? Защо е съсипана? — питам, докато затварям найлоновия плик.

— Откъде да знаем дали не е била скъсана? — казва Марино.

Не си спомням блузата на колоездачката да бе скъсана. Но и не съм я оглеждала внимателно. По онова време нямах никаква причина да се взирам във всяка подробност, като че предварително пиша доклад за оглед.