Марино поглежда към жълтата полицейска лента, която се губи в горичката. Ръсти и Харълд ни чакат на разстояние едно футболно игрище. Сетне той поглежда близначките, които стоят на петнайсетина метра вляво от нас, в самия край на поляната, близо до дърветата. Очите им продължават да се стрелкат насам-натам, докато Барклей им задава въпроси, които не мога да чуя.

— Ще отида да поговоря с тях — казва ми Марино.

— Ще се видим там. — Поглеждам към близначките, които гледат към нас. — Би било чудесно, ако ни разкажат със свои думи какво са правили тук. Ако не възразяваш, бих искала да узная първо това.

— Да — съгласява се Марино, — вече сме наясно, че крият нещо. Например защо тялото е влачено по алеята или защо нещата на жертвата са разпилени наоколо или липсват.

18.

Ръсти и Харълд са нашият аналог на героите от популярния сериал „Странна двойка“. Двамата най-добри специалисти по аутопсии в Центъра по съдебна медицина в Кеймбридж са толкова различни един от друг, че изобщо не би трябвало да се погаждат.

Със своите панталони за сърф и суичъри с качулка, Ръсти прилича на хипи от златната ера на батика и Уудсток, докато Харълд е бивш военен, преквалифицирал се впоследствие в директор на погребално бюро. Той има оредяващи побелели коси, добре поддържани мустаци и носи строги костюми с едно копче, издържани в убити нюанси на черното и сивото.

— Колко време ще ви трябва? — Поглеждам оборудването, с което ще трябва да се справят на светлината единствено на своите фенерчета. — Ще бъдем ли готови до двайсет минути?

— Така мисля — отговаря Харълд и прикляква. Ръсти се присъединява към него. Двамата се надвесват над големите сакове на колелца, отварят циповете им, вадят съдържанието им и го подреждат наоколо.

В саковете има сглобяеми алуминиеви рамки, черни странични панели с полиуретаново покритие и тента от здрав черен полиестер. На количките са подредени още чувалчета пясък, колчета, куфари с криминологично оборудване, кутии с ръкавици, пакети със защитно облекло за еднократна употреба.

Останалото, което може да ни потрябва, включително вода и храна с дълъг срок на годност, като протеинови блокчета например, ни очаква в камиона. Възнамерявам скоро да отида там. Може да пийна малко вода или да си почина от жегата поне за няколко минути. Но което е по-важно, искам да позвъня на Луси, без никой да чуе разговора ни. Ще я попитам за двайсет и три годишната млада жена на име Елиза Вандерстийл, в чиято шофьорска книжка е записан лондонски адрес. Искам да видя какво може да открие племенницата ми за нея и нямам време за губене.

Няма никакво значение, че не сме установили със сигурност самоличността на жертвата. Към момента — особено ако съдя по видяното дотук — това потвърждение е чиста формалност. Останала част от историята обаче е обвита в мистерия, очакват ни куп загадки, които да разбулим, и трябва да се възползваме от всяка следа, на която попаднем.

Коя е била Елиза Вандерстийл? Защо е дошла в Съединените щати? Какво е правила в Кеймбридж? Имала ли е навика да кара колело покрай реката на свечеряване? Ако го е правила редовно, тогава някой опасен човек би могъл да разбере.

— Съжалявам, че усложнявам нещата — обяснявам аз. — Работата е там, че не искаме някой горе да види какво правим. Нямам предвид Господ. — Посочвам моста и околните сгради. Очаквам минути, след като се разнесе новината, в небето да се появят и хеликоптерите на новинарските канали. — Изложени сме на показ от всички посоки.

— Нали затова ни плащат такива големи заплати — отговаря Ръсти. Често използва този израз.

— Знаем ли как е убита? — пита Харълд.

— Не съм огледала тялото, защото не искам да го приближавам, докато не го скрием от чужди погледи и не си осигурим светлина. Но от разстояние мога да видя следи от травма. Освен това изглежда, че тялото е било местено.

— Това е лошо — отбелязва Харълд. — Сигурна ли си, че някой го е пипал?

— Има следи от влачене.

— Кофти — обажда се и Ръсти. — Чух, че две хлапета са я намерили?

— Кой знае какво са правили, преди да пристигне полицията — добавя мрачно Харълд.

— Изглежда част от вещите й липсват. Други са разпилени. Колието й най-вероятно е било разкъсано и каквато и висулка да е имало на него, е изчезнала. — Не споменавам златния череп.

Не им казвам какво да търсят. Продължавам да си повтарям, че не бива да позволя на някаква лично моя теория, основана на опит, който може да се окаже подвеждащ, да повлияе на разследването. Какво ако съм срещнала Елиза Вандерстийл — стига това да се окаже истина? Какво общо има това със смъртта й или с онова, което може да открием или да не открием тук?