Читаем Хаос полностью

Зрението ми се адаптира към контрастните светлини и сенки и успявам да огледам по-добре близначките, които продължават да стоят на мястото, където ги остави Барклей. В момента те са в компанията на униформена полицейска служителка, която ги пита дали имат нужда от храна и вода. Дали предпочитат да почакат в патрулния автомобил, в който има климатик. Интересува се дали досега някой ги е питал това и те клатят глави в знак на отрицание. Представям си какво ще последва.

След няколко минути тя ще ги изпрати в полицейското управление и ще ги настани в стаята с маргаритките, както ченгетата наричат помещението, което използват за разпити на деца. Ще се появи психолог, който ще оцени интелектуалното и емоционалното състояние на момичетата, но полицейската служителка няма да спомене това тук, насред парка.

Няма да обясни на близначките, че към тях ще се отнесат като към деца, жертви на насилие. Долавям у себе си склонност да подложа на критика подобен подход, макар да не би трябвало. Не бива да имам лично мнение по един или друг аспект на случаите, върху които работя, но е неизбежно някои неща да ми правят по-силно впечатление от други. Не проявявам толерантност с лошите родители, лошите бавачки и лошите собственици на домашни любимци.

Близначките са твърде малки и очевидно страдат от някакво увреждане. Що за родител би ги оставил сами навън и по тъмно? Никой ли не си задава въпроса защо не са се прибрали у дома? Къде са те сега?

— Можем да включим прожекторите веднага щом сте готови. — Барклей сякаш ни нарежда, вместо да ни пита.

— Проблемът, Клей, е, че в секундата, в която го направим, поляната ще грейне като бейзболно игрище — отговаря Марино с изкуствено любезен тон, сякаш младият следовател е глуповато и безполезно, но достатъчно симпатично момче. — И ако го направим, зяпачите веднага ще се струпат. Затова, Клей, не, няма да стане. — Марино повтаря името му при всеки удобен случай. — Нали така, Док? — пита той и ме поглежда.

— За момента ще се задоволим само с фенери — съгласявам се аз. Шумът от дизеловия двигател става все по-силен, после изчезва изведнъж. Явно са го изключили. — Ще имаме достатъчно проблеми, когато хората забележат мобилния команден център, паркиран до всички онези полицейски коли. — Поглеждам близначките, които ни наблюдават с ококорени очи. — Очевидно е, че тук става нещо. Не искам да привличаме внимание, докато не поставим заграждения.

Обяснявам, че в момента тялото може да бъде видяно или заснето от всеки, който мине наблизо или разполага с телеобектив. Не мога да включа прожекторите, но и не мога да работя без тях. Озовавам се в добре познат омагьосан кръг. При нормални обстоятелства не би ми хрумнало да огледам дори повърхностно тялото без осветление. Не мога да го покрия с чаршаф, преди да го огледам, защото в такъв случай рискувам да преместя или увредя някоя улика. За момента оставаме на тъмно, въоръжени единствено с фенерчета. Отново насочвам вниманието си към близначките. Не мога да откъсна погледа си от тях.

Няма как да пропусна непропорционално малките им глави, тънките горни устни и плоските скули. Вероятно няма да пораснат много на ръст, цял живот ще се борят с наднорменото си тегло, малките им очи ще си останат раздалечени като на тревопасно животно — кон или жираф. Дебелите стъкла на очилата, слуховите апаратчета, лъскавите шини на зъбите и всичко останало подсказват генетична катастрофа, настъпила още в майчината утроба.

Възможно е тя да се дължи на външни въздействия, на които са били изложени неродените близначки. Ако подозренията ми са верни, това е невъобразима трагедия. Става въпрос за нехайство и жестокост. Феталният алкохолен синдром е напълно предотвратим. Достатъчно е майката да не пие по време на бременността. Питам се дали двете момичета посещават специални класове в училище. Тревожа се доколко дееспособни са те и с какви проблеми ще се сблъскаме, ако ги използваме като свидетели по този случай.

Чудя се до каква степен мога да разчитам на думите им, докато ми разказват как са се натъкнали на тялото. Каква част от уликите може би са увредили? Способни ли са да разсъждават ясно и логично? Може ли да им се има доверие? Що за родители или настойници са им позволили да се разхождат навън толкова късно вечерта?

Усещам гневът ми да се разгаря като въглен, който припламва от порив на вятъра. Сетне Барклей застава до мен и Марино и ни показва снимката на шофьорската книжка на Елиза Вандерстийл, която е направил с мобилния си телефон.

— Това открих на алеята — заявява гордо той, сякаш е открил пистолет, с който току-що е стреляно. — Разбира се, че не я вдигнах. Реших да изчакам да се появите. — Думите му са насочени към Марино, а аз разглеждам снимката на екрана на телефона му.