Той продължава да рови в багажника, а аз започвам да оглеждам местопрестъплението като крайбрежен фар, чийто ярък лъч снове от единия до другия край на залива и търси кого да спаси и кого да остави на милостта на стихиите. След като не знаем какво се е случило и къде точно, ще започнем от периферията на периметъра, който полицията е оградила.

От мястото, на което сме спрели, не мога да видя жълтата лента, но предполагам, че огражда цялата поляна, на която лежат мъртвото тяло и велосипедът. Ако става въпрос за случай на насилие, при което престъпникът и жертвата са влезли във физически сблъсък, то началото му е било поставено на друго място, не на поляната. Това просто е невъзможно. И Марино си мисли същото.

— Който и да го е направил, трябва да е дошъл и да си е тръгнал отнякъде — казва той. — Освен ако е елф и живее по дърветата.

— Можем ли да предположим, че в описанието на детектив Барклей се съдържа някаква истина? — отговарям аз. — Ако тя наистина е била нападната и пребита? В такъв случай, да, престъпникът или престъпниците би трябвало да влязат в парка. Независимо дали е убита тук, или само са се отървали от тялото й, някой трябва да е влязъл и излязъл от парка. Не можем да предположим, че не е минал по същия маршрут, по който се каним да минем и ние. И макар да говоря в мъжки род, не казвам непременно, че извършителят е мъж.

— Да, зная. — Марино ми подава кутия с нитрилови ръкавици, размер XL, които той ще използва, но не и аз. — Ако зад нападението се крие сексуален мотив, тогава извършителят най-вероятно е мъж. Вече се оглеждам за следи от гуми, за места, където земята е вдлъбната или тревата е смачкана. За момента не откривам нищо, но може да е влязъл в парка от най-различни места.

— Доста улици завършват без изход и тук, и покрай реката — изтъквам аз. — Няма стени или огради, което означава, че може да е паркирал къде ли не. Как обаче е докарал тялото дотук?

— Носил го е — отвръща Марино, докато размества някакви тежки кутии в багажника на колата.

— Съмнявам се.

— Не казах, че е станало точно така. Имах предвид само, че е възможно.

— А как ще обясниш наличието на велосипеда до тялото? — питам аз.

— Именно заради това смятам, че тялото не е донесено тук. — Той отваря картонена кутия. — Убита е тук, където е открит трупът. — Подава ми грижливо сгънат защитен гащеризон за еднократна употреба, все още в целофанената си опаковка, размер XXL.

— Напомням ти, че не можем да бъдем сигурни, че е била убита. — Наблюдавам го и се оглеждам непрекъснато. — Нямаме представа каква е причината за смъртта.

Светлините, които се отразяват в бавните води на реката, наподобяват огромно ято сребърни рибки, а на другия бряг се издига Бостън, бляскава империя от вековни постройки от камък и тухли и модерни небостъргачи. Около нас обаче няма разсеяна фонова светлина, която да прогони поне малко мрака. Затова бръквам в чантата си и търся малкото тактическо фенерче, което винаги нося.

— Трябва да определим периметъра — казва Марино. — Трябва да започнем отнякъде, но е прекалено тъмно. Ще се губим в догадки.

Може да се наложи да изгоря костюма, когато го сваля най-после. В този огромен ярко бял гащеризон приличам на човечето на „Мишлен“. Жадувам, не, копнея за работни дрехи по мярка и леки боти до глезените.

— Можем да маркираме всичко, което открием, с конуси или флагчета, след което да се върнем отново, когато разполагаме с достатъчно време, спокойствие и подходяща светлина — продължавам разговора с Марино. — Предполагам, че си разговарял с Ръсти или Харълд относно огражденията? Да, в големите камиони има всичко най-необходимо, но в тази ситуация не знаем какво може да ни потрябва. Включим ли веднъж осветлението, местопрестъплението става добре видимо и достъпно практически от всеки ъгъл.

— Казах на Харълд, че ще имаме нужда от нещо повече от обичайните прегради и паравани, които издигаме с помощта на няколко чувала пясък. — Марино плъзга голяма кутия до самия край на багажника. — Но си права за конкретния случай. Ще ни трябва палатка или тента, защото от околните сгради, а и от моста ще ни наблюдават много хора.

Поглеждам дългата върволица от светлини над нас, която пресича реката в двете посоки. Виждам и самолет, чиито илюминатори греят като малко съзвездие, да се спуска към летище „Логан“. Сещам се отново за Дороти. Марино рови в един кашон и вади оттам конуси за маркиране на улики. Конусите са номерирани и боядисани в ярки цветове. Нарежда десетина от тях един върху друг и това ми напомня за играта „Не се сърди човече“, която баща ми купи от някаква дворна разпродажба в Маями, когато бях малко дете.

— Казах, че искаме покрив — обяснява Марино какво е предал на Харълд. — Казах му, че ще ни трябва цялото оборудване.

14.

Тръгваме по същата пътека, по която дойдохме току-що, но не след дълго продължаваме напряко през тревата. Тя е суха, висока едва няколко сантиметра, шумоли под краката ми и гъделичка глезените ми. Навлизаме навътре сред дърветата към застланата с пясък алея за джогинг, която се вие сред горичката.