— Като десет-седемнайсет. — Изчаква няколко секунди, за да го попитам какво означава това, но аз съм отлично запозната с полицейските кодове.

Слушала съм ги през цялата си кариера, а 10–17 е сред най-популярните. Означава буквално „подаване на оплакване“.

— Предполагам, че е ставало въпрос за двете близначки — казвам аз, а Барклей ме зяпва, докато възкликвам наум: Ама че глупак!

Барклей обяснява, че в ефира не е прозвучала нито дума, която да привлече вниманието на репортерите, които подслушват полицейските радиочестоти в района на Бостън. Това обаче показва, че подозрителното телефонно обаждане до Марино не е дело на служител на реда, който работи по случая. Няма никакво съмнение, че Барклей не се е свързвал с Националното централно бюро на Интерпол във Вашингтон. Имам чувството, че Марино е прав. Най-вероятно неопитният следовател не би се сетил за подобно нещо. Нищо чудно дори да не знае какво е НЦБ. Не всеки полицай знае.

Марино определено не е потърсил контакт с Интерпол. Аз също. Не може да го е направил и някой от моите служители. Към момента, в който т.нар. следовател от Интерпол се е свързал с Марино, не знаехме нищо за смъртта на младата жена. Става все по-очевидно, че който и да е позвънил, не го е направил с добри намерения, меко казано.

— Случайно бях на Мемориал Драйв и пристигнах тук за не повече от три минути — отговаря Барклей на въпроса, който нито зададох, нито имах намерение да задам, а именно защо се е отзовал първи и е обърнал внимание на код с толкова нисък приоритет.

Подаване на оплакване означава, че някой иска да разговаря с полицейски служител, обикновено за да изрази загриженост от даден проблем. Подобен общ код може да означава какво ли не. Най-често става въпрос за незначителни оплаквания, затова съм изненадана, че някой детектив би му обърнал внимание, освен ако повикването не е било адресирано конкретно към него. Барклей обаче е новобранец в отдел за тежки престъпления. Може да е проявил излишно усърдие. А може просто да му е доскучало.

— А кой откри двете момичета? — питам аз и наблюдавам как Марино разговаря с тях на такова разстояние, че не мога да чуя и дума. — Ученички ли са? Защото ми изглеждат прекалено малки, за да следват в колеж.

От мястото, на което стоя, ми приличат на тийнейджърки. Не мисля, че са достигнали възрастта, на която да имат шофьорски книжки например.

— Не, госпожо, не учат в колеж — отговаря Барклей и прелиства страниците на бележника си. — Посещават училището близо до стадион „Донъли Фийлд“, ученички са в осми клас. Така поне ми казаха, а аз нямах основания да се усъмня в думите им, да предположа, че лъжат или крият нещо. Или че са познавали жертвата. Казаха, че не я познават.

Забележката му ми се струва доста груба, все пак става въпрос за две момичета, които току-що са преживели шок, видели са нещо, което ще ги преследва до края на дните им. Питам се дали думите на Барклей не означават, че макар и за кратко, ги е причислил към заподозрените, че е допуснал мисълта, че близначките могат да намерят за забавна идеята да причакат някой колоездач в парка и да го убият. Предполагам, че всичко е възможно. Забелязвам, че фенерчето на Барклей е изключено. Сякаш е забравил, че разполага с него, и прелиства бележника си в мрака. Открива нужната му страница с такава лекота, все едно вижда като котките нощем.

Момичетата живеят близо до обществената пералня „Хайланд“ в една от преките на Маунт Обърн стрийт, казва Барклей, докато прелиства шумно страниците. Струва ми се логично маршрутът им да минава през Харвард Скуеър, по Кенеди стрийт и оттам покрай реката. Възнамерявали да се разходят покрай водата, след което да тръгнат по Аш стрийт и да се приберат у дома. Дължината на маршрута не надхвърля два километра.

— Обикновено минават по Маунт Обърн за по-пряко — предава Барклей наученото по време на разпита на сестрите. — Но заради горещината решили да минат през парка, където има повече сянка, и да се придържат максимално близо до реката.

— Защо изобщо са излезли? — питам аз, докато си водя записки.

— Обясниха, че са се прибирали от пицарията на Харвард Скуеър, макар че мен ако питат, кой би ял пица в това време? Сутринта чух по новините, че се вижда краят на горещата вълна. След ден-два ще завали и ще преминем направо към зимата. Израснали сте в Маями, нали? Предполагам, че обичате подобно време. Не и аз. Прекалено горещо е за моята гъста кръв.

Не го попитах откъде е, но най-вероятно не бе оттук. Долових в гласа му следи от акцента на Средния запад.

— Бил съм в Маями само два пъти — продължава той, но аз изобщо не го слушам.

16.

Барклей изчаква да види дали ще се впусна в разговори и шеги на подобни теми, но аз не проявявам интерес. Вниманието ми се връща към Марино, който продължава да разговаря с близначките на известно разстояние от нас. Насочва фенерчето на мобилния си телефон по начин, който няма да разкрие твърде много на евентуален наблюдател с бинокъл или телеобектив.