Елиза Ан Вандерстийл. Дата на раждане: 12.04.1998 г. Лондон. И пощенски код на Мейфеър, скъп квартал около Саут Одли стрийт, близо до хотел „Дорчестър“ и американското посолство. Снимката би могла да принадлежи на жената, която срещнах по-рано днес, при това два пъти, но не съм сигурна.

Няма да споделя това нито с Марино, нито с когото и да било, докато не получа повече информация. Всяка среща, всяко зърване, макар и отдалеч, на евентуалната жертва са важни за определяне часа на смъртта, но аз трябва много да внимавам каква информация предавам, ако не съм я проверила предварително. Снимките на шофьорските книжки не се отличават с кой знае какво качество, но тази Елиза Вандерстийл е по-пълничка от колоездачката, която срещнах. Лицето на фотографията е по-широко, а кестенявата коса — по-къса в сравнение с тази на младата жена с маратонки „Конвърс“ и конска опашка. Не знаем обаче кога е правена снимката. Жената може да изглежда по различен начин днес.

— Нещо друго? — питам аз. — Някакви лични вещи? Много колоездачи носят раници или пък закачват на колелата си чантички, в които държат портфейли, ключове и прочее.

Не добавям, че не си спомням да съм видяла нещо подобно по време на срещата си с младата колоездачка на Куинси стрийт. Барклей обаче казва, че не е видял чанта нито на самото колело, нито в близост до него.

— Това не означава, че не е имала чанта — добавя той. — Но може да е открадната от убиеца.

— Все още не знаем дали това е убийство. — Няма да се уморя да го повтарям. — Все още не знаем нищо. — Връщам му телефона.

— Колко хора успяхте да разгоните от местопрестъплението, след като пристигнахте тук? — Марино го пита какво се е случило, след като сигналът е бил подаден по радиостанцията.

— Няколко души се опитаха да минат оттук.

— В каква близост се озоваха? — пита Марино, без да си направи труда да погледне към Барклей.

— Не ги оставихме да се приближат.

— Но това са само тези, за които знаем — казва Марино и се отправя с енергична крачка към близначките.

— Двама студенти… трима, ако трябва да бъда точен — извиква Барклей подире му. — Отпратих ги, преди да успеят да видят каквото и да било. Изобщо не видяха, че има труп. — Последните му думи са насочени към мен. Чудя се какво ли е правил, преди да пристигне тук.

15.

Той е елегантен и трябва да се признае, че изглежда добре в панталоните си с множество джобове, блузата с къси ръкави и баскетболните кецове. Всичко, от главата до петите, е издържано в черно.

Пистолетът му лежи в кобур на дясното бедро, а значката му на детектив е окачена на колана. Със стегнатото си мускулесто тяло, красивото си като на кукла Кен лице и по войнишки къса руса коса Барклей прилича на звезда на свое собствено телевизионно шоу. Подушвам одеколона му от няколко метра. Познавам този тип полицаи. Наричаме ги гъзари.

Марино използва доста по-груб език по отношение на суетните млади контета като Клей, както се обръща към него. Не мога да си представя, че е възможно между тях да има приятелски отношения или някога да се появят такива. След като тази мисъл минава през главата ми, си задавам въпроса откъде се е появил прякорът на Барклей. Или по-точно казано, светва червена лампичка.

— Всички ли ви наричат Клей? — питам го аз, но всъщност се чудя дали някой друг освен Марино използва това име.

— Нямам представа защо изведнъж започна да ме нарича така, освен за да ме дразни, както обикновено. — Наблюдава разговора на Марино с близначките и казва: — Първото ми име е Том, второто — Дейвид. Хората ме наричат Том. Това просто е поредната му тъпа шега, която смята за гениална. Предполагам, че целта му е да насърчи и останалите колеги да ми се подиграват. Първо започна да ме нарича Клей. Като глина. После Дърт. Като пръст. Накрая Плейдо. Като онези детски пластилини. Сгафя ли нещо, веднага започва да ме нарича Мъд. Кал. Но подобно отношение е нормално, когато някой полицай започва да работи по тежки случаи. — Барклей сви рамене. — Приемаме подобни заяждания като нещо обикновено.

Барклей продължава да пронизва Марино с поглед, а Марино продължава да разговаря с близначките, сякаш не знае какво става зад гърба му. Това обаче не е така. Пубертетските шеги, детинското поведение са негова запазена марка. Освен това има острия поглед на ястреб. Не пропуска и най-малкото трепване на Барклей. Добре че и аз не го нарекох Клей. Марино би го намерил за забавно, особено при положение че най-вероятно той единствен го нарича така.

Нищо чудно да е първият, но не и последният, който използва този прякор. За съжаление, когато става въпрос за прякори, лепнеш ли някому прозвище, няма връщане назад. Не бих се изненадала, ако скоро всички в полицейското управление в Кеймбридж започнат да говорят за Клей Барклей, сякаш тази тъпа рима е истинското му име.

— А вие как сте, доктор Скарпета? — Той се държи твърде весело и приветливо, сякаш сме се срещнали на прием или в претъпкан бар.

— Благодаря ви, че удържате нещата тук под контрол… — започвам аз.