Читаем Хаос полностью

Двамата с Марино се пъхваме под жълтата полицейска лента, с която е ограден периметърът. Оказва се поставена точно на мястото, на което очаквах да я намеря. Навлизаме на поляната сред дърветата и виждаме тялото да лежи на границата между алеята и тревата. Прави ми впечатление колко бледи са голите й ръце и крака, колко бял е спортният й сутиен и колко светъл е цветът на шортите й. Лежи по гръб с изпънати, но разтворени крака. Ръцете й също са изпънати и разперени. Тялото й сякаш образува буквата X.

Сцената ми изпраща смесени сигнали за фарс, присмех, сексуално унижение и едновременно с това… нищо подобно. На пръв поглед младата жена сякаш е оставена да лежи така, че да шокира онзи, който ще я открие, но сутиенът и шортите й са на място, а това е необичайно. Обикновено, когато трупът е изложен в някаква неприлична поза или по начин, който издава омраза, той е гол. Нерядко престъпникът добавя и други щрихи, свидетелстващи за презрението му към жертвата, които да подсилят унижението й. За момента не забелязвам и такива знаци.

Научила съм се обаче — и то по трудния начин — да подхождам консервативно към всякакви предположения, основани на предишни случаи, по които съм работила. Определена подробност в един случай може да означава нещо съвсем различно в друг случай. Когато приближаваме, забелязвам велосипеда, паднал настрани върху застланата с чакъл алея. Разпознавам широкоплещестия следовател от Кеймбридж Том Барклей да стои отстрани, на петнайсетина метра от тялото, близо до дърветата. Оказва се, че детските гласове, които чувах допреди малко, принадлежат на две момичета, с които разговаря. И двете ми се струват прекалено млади, за да излизат сами в този час. Все пак трудно ми е да преценя.

Може да са на десет или дванайсет, а може би малко по-големи. Напълно идентични близначки са с тази разлика, че едната е облечена в розово, другата в жълто. Не могат да стоят мирно, приличат на две пухкави пиленца, които пърхат непрекъснато. Въртят глави в синхрон, очите им се стрелкат насам-натам, очевидно е, че нещо не е наред. Когато приближаваме, виждам, че Барклей осветява някакъв предмет, който държи в ръка. Задава въпрос, който не мога да чуя.

— Може би — отговаря с провлачен глас момичето в розово. Говори високо, както правят хората, които не чуват добре. Взира се в това, което Барклей им показва на телефона си.

— Не зная. Обикновено тук е доста оживено и гледам да не се изпречвам на пътя на колелата — отговаря бавно момичето в жълто, което говори със същия висок и провлачен глас. И макар да би трябвало да съм подготвена, не мога да повярвам на това, което виждам на оскъдната светлина, на играта на светлини и сенки, създадена от нашите фенерчета.

По време на един от телефонните разговори с Марино — онези, по време на които връзката бе направо ужасна — той спомена някакви близначки. Тогава не обърнах внимание, сега фактът, че стоя пред тях при подобни обстоятелства, силно ме притеснява. Оглеждам внимателно първо едната, после другата. И двете са чернокоси с еднакви къси прически с бретон, които изобщо не им подхождат.

Еднаквите им старомодни очила ми напомнят за драсканиците в годишника на гимназията, когато рисувахме с химикалка грозни черни рамки по лицата на онези, които не ни бяха симпатични. Момичетата са еднакви на ръст, под метър и шейсет и пет, набити и пълни. Носят блузи на райета, къси панталонки и сандали, които за мой късмет не са еднакви. Не съм убедена, че щях да успея да ги различа, ако дрехите им не бяха в различни цветове.

— Чакайте тук, става ли? Знаете какво да правите, нали? Стойте тук, не ходете никъде. Не мърдайте. Сега се връщам. — Барклей им говори като на домашни любимци, и то като на такива от по-нисши видове, като зайци или гущери например.

Тръгва към нас, а аз проверявам телефона си за новини от Ръсти и Харълд.

* * *

Тъкмо се каня да позвъня, когато чувам камиона и натискам КРАЙ.

Не мога да сбъркам с нищо характерното боботене на дизеловия двигател. Поглеждам към Кенеди стрийт. Виждам фаровете да прорязват парка, когато белият камион на Центъра по съдебна медицина — който, между другото, е доста по-голям от линейка — се качва на тротоара и паркира под дърветата. Ниските клони жулят твърдия метален покрив, като издават отвратителен скърцащ звук, който има ефекта на драскане с нокти по училищна дъска.

— Добре. Можем да пристъпим към работа, за да разберем кого трябва да уведомим, с кого трябва да разговаряме… — започва да нарежда Барклей с твърде властен тон, когато застава пред мен и Марино. — Колкото по-скоро обработим местопрестъплението и пратим тялото в моргата, толкова по-добре — добавя той, но Марино не му обръща никакво внимание.