Читаем Хаос полностью

Високите стълбове на лампите са твърде малко на брой и разположени далеч един от друг. Седнете ли на някоя пейка или разходите ли се нощем по пътеката, те ще предложат единствено бледи, размазани петна жълтеникава светлина. Тук е много тъмно и аз използвам тактическото си фенерче, докато Марино е насочил фенерчето на мобилния си телефон напред и леко надолу.

С другата си ръка дърпа черен пластмасов куфар с криминологично оборудване, който е достатъчно голям да побере едно по-дребно тяло. Колелцата му стържат тихо по камъчетата, докато Марино върви напред. И двамата внимаваме да не стъпим върху някоя улика или да не се препънем. До момента не съм видяла нищо, което да ни накара да спрем и поставим малък ярък конус.

На оскъдната светлина сухата, изпепелена от слънцето трева образува килим от тънки зелено-кафяви остриета, върху който ясно се открояват светлите ми кожени обувки. Дочувам фрагменти от разговори, които се водят някъде пред нас. Като че ли са деца, които обсъждат нещо с тихи, но развълнувани гласове. Но развълнувани не от щастие, а обхванати от ентусиазъм, подхранван от приток на кортизол, хормон, който свързваме със страх, шок, стрес. Долавям и още нещо. Детински звуци, които не ми се струват нормални.

Те извикват в съзнанието ми призрачни места, в които вятърът донася разговори от отвъдното, като в някоя страховита история. Ту набира сила, ту заглъхва смехът на мъртви деца, които тичат из гората, на мъртви деца, които събират ягоди или играят на криеница.

Тези странни безтелесни гласове в далечината пред мен ми напомнят за филми на ужасите. Тръпки ме полазват по врата, когато навлизаме в онази част от парка, заобиколила пътеката за джогинг, на която млада жена е загубила живота си. Може би същата, която срещнах два пъти днес. Надявам се да греша.

Приближаваме дърветата с големи гъсти корони, които предлагат идеалната възможност някой хищник да се скрие и да дебне жертвата си. Марино изтъква това, докато навлизаме все по-навътре в сенките, където са се събрали живите и мъртвите в очакване да отидем при тях. Чувствам се странно, сякаш отивам на парти изненада, на което всички са се скрили в мрака в очакване да се появи почетният гост и лампите да светнат.

Спомням си ранните години от моята кариера, когато не трябваше да се притесняваме от камери и видеоклипове по интернет, преди да приключим аутопсията или да получим лабораторните резултати. В доброто старо време любопитните минувачи не снимаха с мобилните си телефони. Фоторепортерите се появяваха с огромните си телеобективи едва след като тялото бъде прибрано в черен найлонов чувал или детективите покрият жертвата с чаршаф или яке, за да й осигурят някаква анонимност и достойнство и в смъртта. Днес животът и смъртта са доста по-сложни.

— Не мисля, че мястото е избрано случайно — казва Марино. — Някой е познавал маршрута й.

— Откъде знаем, че е имала маршрут? — По този начин го предупреждавам да не прави преждевременни изводи, но само си губя времето.

— Всички имат маршрути — настоява той.

Принудена съм да слушам разсъжденията му, докато чакам Ръсти и Харълд да пристигнат с дизеловия мобилен команден център.

Чудя се къде ли ще паркират и каква ли суматоха ще предизвикат у обитателите на Елиът Хауз. Срещу парка се издига едно от най-големите общежития в цялото студентско градче със седем тухлени сгради и множество дворове, които ми напомнят за Оксфорд и Кеймбридж или за двореца Версай. Представям си как студентите надничат през прозорците и гледат към нас.

Хората ще забележат камиона отдалеч и ако се приближат, ще видят надписа ГЛАВЕН СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ СПЕЦИАЛИСТ, емблемата на Центъра по съдебна медицина и герба на щата Масачузетс. Очаквам всеки момент студентското градче на Харвард да започне да осъзнава тъжната истина, че някой е бил убит под носа му, както се казва. В мига, в който включим прожекторите, ще имаме нужда от повече полицаи, които да удържат тълпите.

— Няма какво да спре хората да минат отвъд полицейската лента — казвам на Марино, докато крачим през гората. — Няма какво да спре и трафика по моста, шофьорите ще отбият, за да гледат, и ще задръстят движението. Това може да се превърне в огромно фиаско, и то за отрицателно време.

— Ще повикам още патрули, когато сме готови — казва той, а аз започвам да си представям сцената, която ще се появи на няколкостотин метра пред нас. — Какво ще стане, ако ги повикам още сега? Ще дойдат още коли и ще привлекат още внимание. Ще повикам подкрепление — колкото хора ни потрябват, веднага щом вдигнем палатката.

Преброявам силуетите на шест светодиодни прожектора, издигнати на триноги. Стърчат като високи хищни мантиси, потънали в мрак и тишина, сякаш са заспали.

Виждам силуетите на униформените полицаи, които се суетят около мястото и разговарят тихо, както правят хората, след като се стъмни. Детските гласове се сливат в объркващо неясно стакато в непрогледния мрак. Не мога да определя източника на звука, но той е призрачен, сякаш горичката около нас изобилства с превъзбудени елфи.