Читаем Хаос полностью

Паркът е популярно място за разходка, за пикник, за слънчеви бани, четене, учене или игра на фризби. На територията му се допускат само пешеходци и колоездачи, но това не пречи на Марино да извърши същинско светотатство, като подкара огромния си полицейски джип по застланата с чакъл алея и съседните тревни площи. Спира под голям клен и висок уличен стълб, чиято лампа едва мъждука в почти непрогледния мрак. Предницата на колата му е насочена към река Чарлз. Фаровете му осветяват тухлената фасада и червения покрив на яхтклуба. Вляво от него се намира мостът, по който минах по време на съдбоносното си пътуване с Брайс. Струва ми се, че това се е случило не преди няколко часа, а преди няколко дни.

Наблюдавам сияйната огърлица от автомобили, които се движат в двете посоки по протежение на реката. Фаровете им искрят в диамантенобяло, а стоповете — в кървавочервено. Под тях лениво се нижат тъмнозелените, леко къдрави води на Чарлз. Не виждам нито една лодка или яхта. Повечето от тях са се прибрали още по залез-слънце. На другия бряг се намира Бек Бей, старинният викториански квартал на Бостън, бледо озарен от грейналите прозорци на старите каменни къщи. В далечината се извисяват силуетите на небостъргачите в центъра на града, а нощното небе е с няколко нюанса по-светло от гарвановочерно. Така се е получил наситен антрацит, простиращ се над пристанището и океана, който не мога да видя оттук.

Марино спира двигателя и ние отваряме вратите. Лампичките в салона не грейват, защото той винаги ги изключва. Прави го, откакто се познаваме. Няма значение каква кола кара. Не иска да се превърне в лесна мишена, в елен, заслепен от фарове, както сам се изразява. Изминали сме много километри заедно и той никога не е включвал осветлението в салона. Когато сме били заедно, повечето ми инциденти, свързани с автомобили, са били резултат от обстоятелството, че не съм била в състояние да видя къде стъпвам, къде сядам или на какво се излагам, когато съм се качвала или слизала от колите, които е карал.

Трябва да призная обаче, че е станал изключително грижлив, педантичен дори към леките автомобили, пикапите и мотоциклетите, които е притежавал от запознанството ни насам. Никога няма да забравя тунингованите му фордове, модел „Краун Виктория“, с техните чудовищни двигатели и дълги антени, увиснали като рибарски въдици. Пепелниците преливаха от угарки, а прозорците бяха замъглени от дим. Навсякъде имаше кесии от заведения за бързо хранене и кутии от пилешки хапки, а седалките бяха посипани с толкова сол, че приличаше на пясък. Ако не знаех какво е това, можех да си помисля, че Марино живее край някой плаж.

Като цяло, променил се е положително и в други отношения. Продължава да пуши, но далеч не толкова много, а когато го прави, използва природата за пепелник. Не би му хрумнало да изцапа или вмирише колата си. Когато се храни по време на път, не къса пакетчетата сол и кетчуп, както преди, и си прави труда да почисти. Въпреки това предпочитам да виждам къде сядам, особено когато се возя при него след залез.

През годините съм се окичвала с достатъчно петна от мазнини и какво ли още не, лепнали се по полите и панталоните ми. Натъртвала съм задника си от полицейски винтовки, оставени между или под седалките, подхлъзвала съм се върху стъпенки, покрити с оръжейна смазка. Удряла съм носа си в рога на елени и съм порязвала пръста си в рибарски кукички, оставени в жабката, чиято лампичка също никога не светва. Веднъж попаднахме в дупка на пътя и от сенника изпадна постер от „Плейбой“, който тупна в скута ми. Беше отпреди няколко броя. Предполагам, че Марино бе забравил къде го е оставил.

Стъпвам на алеята, изправям се и жегата отново се стоварва върху ми като ковашки чук. Не е толкова зле, както когато излязох от клуба, но това не означава, че мога да я определя като нещо повече от едва поносима. Не означава, че е безопасно да стоим продължително навън, без да рискуваме да получим хипертермия, а предполагам, че ще работим на местопрестъплението с часове.

Когато камионът пристигне, може да послужи като междинна станция, където от време на време да почиваме на хладно. Ще разполагаме с достатъчно вода, храна, мобилни тоалетни, по-известни като гърнетата, и прочее.

— Трябва да решим как точно ще процедираме — казва Марино и затваряме вратите.

Единствено шумът от трафика по моста и улицата зад нас нарушава безмълвната горещина. Не чувам почти нищо друго. Може би самолет, който прелита над главите ни. Нищо не помръдва, горещият въздух е напълно неподвижен.

— Ще огледаме първо по-отдалеч — отговарям аз и намествам чантата на рамото си. — После по-отблизо, по-детайлно, за да съберем улики.

— Ще оставиш тялото навън по-дълго, отколкото е престояло до момента?

— По-дълго от какво? Не знаем откога е тук. Знаем само кога е постъпил сигналът в полицията. А това е било… Кога? Преди трийсет или четиридесет минути? Ще отчета всички тези фактори и ще получим възможно най-точните данни. С други думи, това е просто работа. Ще се справим.