Когато се връщам в конферентната зала, Ашли Джун е отправила поглед навън. Към залязващото слънце, вече докосващо покривите на заобикалящите ни сгради. Етажът е изпълнен с червено зарево, но цветът е тъмен и наситен, цвят на кръв. Матираните стени на паник стаята вече са по-малко прозрачни, Ашли Джун ги е затъмнила в мое отсъствие.

— Какво си направила на Сиси? Къде е тя?

— Всичко свърши в мига, щом стъпихте в тази сграда.

— Кажи ми къде е тя!

— Вече сигурно в стомасите поне на десетина души. — Ашли Джун се обръща с лице към мен. — Твърде късно е.

Изстрелвам се напред и блъскам по стъклото с такава сила, че тя отскача назад.

— Кажи ми къде е тя. Още има време. Ти не познаваш Сиси. Това момиче се изплъзва на смъртта както никой друг. Още мога да й помогна. И след като помогна на нея, ще помогна и на теб.

— Свършено е, Джийн. Тя е…

— Не, не е! Досега щях да съм чул писъци и вой.

И с тези си думи, като че неволно отключвам нещо — от много етажи по-надолу се понасят обезумели викове. И още. И още.

— Е, сега вече се свърши — отбелязва Ашли Джун. — И след няколко минути ти също ще бъдеш убит. Слънцето почти залезе. Нощта пада. И тази сграда е пълна с хора. Както и всяка друга на радиус от трийсет пресечки. Слуховете от снощи за двама хепъри на свобода влудиха целия метрополис. Половината му жители излязоха навън да душат с надеждата ако не да ви открият, то поне да попаднат на някоя капка от вас, малка частица. Утринната сирена хвана повечето неподготвени; наложи се да потърсим подслон из тези сгради.

Тя поглежда навън към близките небостъргачи.

— Не говорим за хиляди или дори за стотици хиляди. А за милиони. Милиони, които се будят в същия този миг, Джийн, и са навсякъде около нас. Няма изход. Не от тази сграда, нито от метрополиса.

Усещам как кръвта се отцежда от лицето ми. Бях наясно, че сградите са пълни със здрачници. Но не с милиони.

— Тогава просто ме убий! — От устата ми полита слюнка и опръсква стъклото. — Убий ме собственоръчно, сложи край. — Измъквам пистолета от колана си. — Ще строша стъклото и ще те пусна навън. Става ли? Не е ли именно това причината, поради която ме извика тук? Ти първа да се докопаш до мен? Е, ето ме тук. Захващай се. — Вдигам пистолета и го насочвам към стъклената кабина.

— Не, Джийн, не! — извиква Ашли Джун. — Повиках те тук, за да сме заедно. — Очите й проблесват в мрака. — Вярно е, че се преобразих. Но някои неща у мен си останаха същите. — Прави пауза и после гласът й преминава в шепот. — Чувствата ми са съвсем непроменени. Продължавам да изпитвам същото към теб. Но е по-силно, по-чисто.

Сочи към масата зад мен.

— Инжектирай се. С онази спринцовка там. Пълна е с концентрирана слюнка, количеството е повече от двойно на онова, което ти е нужно. Използвай я и до минута всичко ще свърши. Цялото бягане. Непрестанното укриване. Вече няма да си жертва. Ще си като всички нас. И с лова най-накрая ще е свършено. А ние двамата ще можем да бъдем заедно.

Вдигам пистолета, докато не започва да сочи към върха на паник стаята. Всичко, което трябва да сторя, е да дръпна спусъка и стъклото, което ни дели, ще се пръсне.

— Не, Джийн!

Затварям очи.

— Ако всичко, което каза, е вярно, може би наистина се свърши. Ще те оставя ти да сложиш точката. Можеш да ме имаш.

— Джийн!

Прозвучава изстрел.

Но не от моя пистолет. Гърмът е заглушен и далечен. От няколко етажа под нас.

От пистолета на Сиси е.

Отдолу се донасят писъци. После звукът на нещо друго — крясъците на Сиси, изпълнени със страх и ярост.

И в следващия миг аз вече тичам, напълно игнорирайки молбите на Ашли Джун и блъскането на дланите й по стъклото.

44

Сиси

Асансьорът бипва. Вътре има здрачници. Осъзнава това с безспорна и смразяваща яснота. И в онази част от секундата, преди да се отвори вратата, Сиси обмисля възможностите си. Би могла да се скрие от погледите им зад някой от стелажите и после да им види сметката един по един. Може да се хвърли в ъгъла и да използва стените да привлече здрачниците към себе си и да ги унищожи, докато прииждат. Би могла да пробва да достигне до другата врата и да я затвори, преди да са се появили.

И после в рамките на следващата част от секундата разиграва в главата си неизбежния провал на всеки избран вариант, всички до един биха довели до смъртта й в обсег от пет до петнайсет секунди. Защото при положение, че здрачниците имат тъмнина, пространство и бройка, гибелта й представлява математическа неминуемост.

Така че избира единствената й останала възможност. Не задължително най-добрата. Всъщност лесно може да бъде определена като най-лошата. Но тя не разполага с време да я обмисли.

Затичва се право към асансьора и вади оръжието си.

Краката й порят въздуха, докато спринтира покрай редицата лампи.